ОСМИЯТ ТАКТ НА ТИШИНАТА – Божидар Пангелов

С голямо притеснение полагам тези думи, защото ясно осъзнавам, че всеки
звук в повече е в състояние да наруши идеалната хармония на тишината. Онази особена тишина на морската
раковина, допряна до ухото.

Както отбелязва авторът, животът му е тясно свързан с морето, което го храни. То е негова съдба. Сигурно затова в текстовете образността е непредсказуема, защото как да предскажеш „зеленото издигане на дивите води”; момента, когато някой докосва рамото ти, „като сянка на глухарче”. Виталността на езика е извън всякакво съмнение, когато „се взираш с изумление от мостовете на мъглата”. Възторг, в античното разбиране на случващото се. Тук е мястото да отбележа очевидните пристрастия към някои от големите имена в поезията като Сеферис, Куазимодо и пр., полхът на чието творчество провокира част от текстовете.

В същото време бързам да предупредя втренчения поглед, че е абсурд „само да се доверяваме на опита”, че всякакви сравнения, недостигнали дъното на живота са безплодни упражнения на мисълта. Тук хуманността не е милозлива, болката от загубата изравнява всякакви различия и моряците се прекръстват, когато с „накъсания зов от минарето” разбират, че съпругата на капитана Мустафа си е отишла. Човекът е смирен пред неизбежното с въпроса „но кой смени цветовете на морето”, за да достигне до доверието на запалените „вощеници”.

Ето защо всяко сревнение с херметичност на езика е осъдено на провал,
защото разговорът винаги е първо в себе си, като истина, която неизбежно достига до читателя с отворени сетива. Поезия деликатна, без натрапване, без водене нанякъде/наникъде, нещо, което не е характерно за традициите в българското стихотворчество, защото „когато розите на Андерсен танцуват в залите на светлината” и „две по две душите се събират”, разказът е много тих, „да не чуе някой/да се натъжи”.

Универсалните ценности са любима територия в поетиката, но в същото време те са с дълбоки корени от живота в тази страна, без всякаква насилствена концептуалност, без заиграване с „националното”. Предполагам, че на мнозина ще се стори пресилено мнението ми, че стихосбирката идва, за да запълни една
голяма празнота в българската поезия. Но в случая съм категоричен.

Сега, при свечеряване, отварям тази книга, за да чуя осмия такт на тишината.

Божидар Пангелов, предговор на „Осем такта тишина“