ОСТАП ВИШНЯ – усмивки, или сатирични фейлетони
ЗЕНИТКА
/откъс/
Дядо Свирид седи на бала, сред полето и бръсне сеното с вилата си.
— Как си, дядо? Ядосан ли си!
— Ядосвам се! Работа, работа – накрая нищо! Нещата, както казваха ония песоглавци, са в червата!
— Бил ли си в контакт с врага? Научи ли немски, дядо?
— Така е, да. Бях в контакт с врага, така че научих…
— Доколко, дядо, бяхте в „контакт“? Колко дълго, а?
— Е, не за дълго, но трима заради мен са „в контакт със земята“… И гроб имаха, и кръст туриха: откакто се върнаха нашите, аз и кръста насякох, и гроба духнах на вятъра… Да няма следа вече от тях — Искаш да ти разкажа? Е, слушай…
…Фашистите се приближаваха; обезлюди се селото ни. Останаха само няколко старици. Аз се озовах от другата страна на реката, в гората, сред партизаните. Готвех вечеря на момчетата, пасях конете… Веднъж реших да видя кой сега господарува в къщата ми… И така, отидох до реката, когато се стъмни, извадих лодка от тръстиката, седнах, заплавах и… кацнах на брега. След това на пресекулки, с пребягвания сред слънчогледите и – хоп, зад плевнята, в репеите се маскирах. Така се дегизирах и седнах. А в къщата ми, виждам, че свети, има шум… чувам, че някакви хора започват да пеят.
Седя и чакам: хайде, мисля си, когато заспят, тогава ще реша какво да правя.
Наложи се да чакам доста време. Изведнъж вратата към верандата се отвори! Излизат трима души: двамата, чувам, фашисти, а третият е Панко Нужник – него го назначиха за началник. Баща му държеше дюкяна си при нас и той, сополанкото, искаше да го приемат в колхоза. А сега, вижте го! Тръгнаха и се насочиха към обора. В плевнята, на тавана имаше сено… Панко ги води там да нощуват, че е задушно в къщата. Качиха се на тавана и легнаха. Чувам хъркане. Аз съм в репеите и тихо, на пръсти, отивам в плевнята. В ръцете си имам тризъба желязна вила. Размахвам вилата – едно, две, три!
Как крещят там, как викат! А Нужник най-много: „О, спаси ме! Някой от земята стреля със зенитно оръдие!“
Да, мисля си, кучи синове, моите вили вече ви се струват зенитно оръдие, чакайте, няма да е същото.
След това отидох на брега, до лодката и – хайде от другата страна. За три дни умряха и тримата: така разказваха по-късно в селото. Надупчих им коремчетата с вилата. Такъв е контактът ми с врага…
— На колко години си, дядо?
— Кой знае! Седемдесет и девет ли е или осемдесет и девет? Можете ли да ги преброите? Знам, че са девет, но няма да казвам колко.
— И не те ли беше страх?
— Дали съм се страхувал? Но, за бога, войната е моят роден бизнес. Цял живот се борих с… жена. Не познавате ли моята? Ако не я познавате, няма да разберете.
— А какво правиш сега, дядо?
— Нашите дойдоха, демобилизирах се. Германците бягат много бързо, не мога да ги настигна. Нека по-младите да ги гонят. Това казвам на децата в детската градина. Такива деца! Утеха наша! Но виждам и колхозната линия след евакуацията каква е. Трябва да пасем, трябва да възстановяваме след немската катастрофа. Ех, ех… Искаш ли да видиш моята „зенитка“? Ето я!
Дядо Свирид нежно погали тривърхата си вила…
1944 г.
ПИСАТЕЛИ
/със съкращения/
Думата „писател“ идва от глагола „да пиша“, а не от някакъв друг глагол. И така, излиза, че писател е човек, който пише…
А писателят не е човек, който случайно ще напише нещо и с това ще си остане… Не! – писателят пише през цялото време и няма кой да го спре.
Винаги започва така.
— Ето, вижте… Това няма ли да е подходящо за вашия вестник? Написах това… Виж.
— Няма да стане… Нямаме нужда от това… Бихме искали друго…
— Да, аз имам такова нещо! Тук…
— А, не е това… Просто нямаме нужда от това…
— Да, имам и не така. Но вкъщи… Ще го донеса…
— Донеси…
Гледаш след него, докато той се обръща да си тръгва. „Виж… виж… виж… Виж го ти… Не! — казваш си. – Или?“
И после той донася „не това, а онова“. И казва:
— Имам още!
— Не, стига ни… Да видим… Елате пак след седмица… — Хайде, след седмица!
А след седмица:
— Другарю! Донесох ти нещо… Тук… и тук… и тук…
— Да видим… Добре… Остави го…
Както и да е… Но – отсега нататък знайте, че имате още един, нов писател.
След два месеца, вече в „Харт“, или в „Плуза“, или в „Болшевик“ той бълнува за „форма“ и „съдържание“, за „нещо такова, знаете ли… не такова, а онакова…“
Имате вече квалифициран писател.
По-нататък израства и мирогледът на този или онзи писател, тази или онази идеология, тази или онази платформа…
Всъщност платформата не е „едното или другото“. Платформата е предимно съветска. Дори не предимно, а изключително съветска.
Изгледът е предимно революционен…
Идеологията е предимно пролетарска или пролетарско-селска… Ако добавим към това предимно празен стомах, страхотен апетит, гореща кръв, макар и без съответния брой червени кръвни клетки, тогава вътрешният облик на писателите вече може да се представи добре.
Външно всички писатели са по панталони, понякога много добри, понякога с много дупки (зависи от таланта), те (както вече споменахме) имат предимно дълги коси. Изглежда, че вече няма специални отличителни знаци.
Според дължината на линията в произведението, всички писатели се делят на романисти, поети и футуристи. Прозаиците са онези писатели, чиято линия е много широка, много дълга и много евтина. Поети са тези, чиито редове са кратки и ярки. И накрая се прикрепя или към рима, или към асонанс, или към алитерация. Когато това не е приложено, тогава такова стихотворение се нарича верлибр /свободен стих/ или дробна наденица.
Футуристите идват от латинската дума futurum, тоест бъдещето. Така че, всъщност, те все още не са истински писатели. Това са бъдещи писатели. Някой ден ще пишат, но сега само се забавляват, играят, учат се от писателите и псуват. И като цяло всички са хубави хора и имаха свой вестник в Киев, а в Москва имаха другар, Троцки, който каза:
– Оставете това дете да си играе с каквото си иска, стига да не плаче! Не ги закачайте, може би ще излезе нещо от тях.
Редът на футуристите е някак безформен, защото, както казах, те още не пишат наистина, а драскат.
Писателите се делят още на символисти, имажинисти, неокласици и реалисти поради неразбираемостта на творчеството им. Символистите са тези, които пишат „символи на вярата“ в стихове. След това стават неокласици, От неокласици стават пролетарии, от пролетарии – футуристи. С изключение на поета Яков Савченко, който беше символист и си остана такъв досега, защото загуби всичките си „символи на вярата“ и сега заради всичко е и без паспорт.
Неокласиците са тези, които казват:
— За бога, не сме такива, за каквито ни мислите! За бога, не! Така ли ни разбирате?!? Аййййй! Не ви е срам!
Imaginist – идва от думата „и ние мажем“. Така че на всички е ясно. Ние имаме малко от тях. Реалистите са, както може би се досещате, писателите, завършили реално учи-лище и не издържали политехническото състезание. Така си останаха реалисти…
Има и особен вид писатели. Това са така наречените хумористи. Те пишат, за да разплачат читателите, или сами плачат, докато пишат, защото не искат да пишат. Нещастни хора са всички хумористи, защото дори когато ги болят зъбите, трябва да напишат нещо „смешно“.
Един символист, или имажинист, или изобщо всеки друг писател, може да пише каквото си поиска. Трагедия, добре, трагедия; комедия, да, комедия. А хумористите – не. Определено е забавно.
Най-важното нещо в един писател е талантът. Писателите споделят своя талант… Не. Нека бъдем честни… Всички писатели са талантливи. За бога, всички. Няма бездарни писатели. И никога няма да има.
Опитайте се да кажете на някого, че е бездарен… Опитайте… Но никога не го казвате. А и каквото да кажеш, ще е прекалено и той няма да ти повярва… Откъде писателят има този талант – не знам.
… Да седнеш да пишеш е талант…
Талантът е много крехко нещо и по-добре да не пишем много за него… Господ да е с него.
Остап Вишня
Подбор, превод и редакция Габриела Цанева
