ОТВЪТРЕ НАВЪН – дебютна стихосбирка на Снежана Стамова
ВРАТИТЕ
Вратите, били те реални или символни, винаги са ме съпътствали. В сънищата, в реалността ми, в поезията… Някои от тези врати бяха плесница, други награда, шанс, защита. Най-често вратите за мен се оказваха порта-ли, транзити и време – държаха ме в плен, или ме пускаха на свобода, даваха ми достъп до други врати и нива, или се „държаха“ като… хора. Ние можем да „бъдем“ своите собствени врати по пътя ни към себе си, към света и другите.
Моят път е странна поредица от врати, които „настояват“ да добия онази опитност и да развия онази сетивност отвътре навън и обратно, способни да ме доведат до прага на една единствена врата. Открехната навън и навътре – едновременно!
Аз още не съм намерила тази своя врата. Още вървя към нея. Надявам се да я позная! Надявам се да имам време… Същото искам и за вас!
ОТВЪТРЕ
„ДРУГ Е ПЪТЯ“
(Апостол Павел, Коринтяни 1-11)
Kартонена лодка е
сънят ми от снощи,
с три ключа, вместо весла.
Осъмнах с изтръпнали,
без капка-кръв пръсти и
се сдобрих със страха.
На безсъня отворих,
три поредни врати.
Наяве търсех код.
Търсех следи.
Накратко, търсех
Бетелгейзе да ме сполети.
И понеже в този свят
няма първи петли,
посрещнах само Звездата,
любима на добите,
но още по-любима в зори…
И съвсем по човешки,
тя поиска от мен,
да намеря ръце, във онази
извивка на вятъра,
що събужда стари,
многостенни мечти,
а после, отново божествено
ме полази с Венерини стъпки
по оста на гръбнака ми,
изстреля във мен една
дузина скали, блъсна ме в астероид
и ме върна в окото на мрака ми.
И от късмета ми звезден,
Вестоносецът –
и той камбани заби.
От тревога забравих да разроня
бисквита в зори, за онзи гълъб
на перваза във дните ми.
И по пътя за смисъла,
скъсах няколко струни…
В тъмни доби, Венеро, богиньо,
как да отворя и трите врати?
„Викай майстора,
разбирай ме – вятъра!
Дявол е, знае как не се
тъпчат крехки треви.
Знае кога пролет е пръкнала.
Знае да гони и да разнася мечти.
Знае пътят за смисъла…“
Днес, именно той ми направи небе.
Голямо и мъдро.
Подаде двойно усукано на
възли въже, дръпна косата ми,
роклята, люлката,
отнесе трохите
бисквитени от онзи перваз,
поиска да развържа ръцете
на времето… и се скри, дявола!
Голям майстор е,
казах ви!
НАВЪН
ФИЛТЪР ЗЕТА
Рубикон е днес и няма връщане.
Назад пресичам го, но
Цезар още хвърля зарове.
Бият барабаните навън.
И корпусът дървен е,
а кожата – фалцова.
И аз, да кажем че съм в Рим,
а времето чака във сянка,
да извлече най-дълбокия алт.
И съм толкова тленна и малка.
И зимно е.
И сричам латински цитат
да забравя, далече е Рим –
на милиони парсеци от тук.
И че, Alea Jacta Est
е от Менандър.
Марш без флейта, мъртъв е,
ескортира воини безрадостни.
Чинелите без ремъци
жребий са,
едни очи са станали,
на собствените си
черупки – бронзови.
И чувам третия гонг.
Днес, еталон за перкусия.
А немите думи – кубчета лед,
до вчерa капан за призраци – стъклени,
днес, са Рубикон.
Искам я розата,
а тръните, нека останат
в света на Вонегът…
Няма връщане.
Не знам, къде е предела,
но нека е Рим.
Днес,
аз хвърлям
зарове.
Снежана Стамова
