НЕЗАГЛЪХВАЩИ ГЛАСОВЕ: ХРИСТО БОТЕВ

Роден на 06.01.1848 г. – Убит на 01.06.1876 г.

ОТ БОТЕВ И ЗА БОТЕВ – стихотворения на Христо Ботев, Христо Смирненски, Иван Радоев и Стефан Цанев

ОБЕСВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

О, майко моя, родино мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване, и ти, птицо проклета,
на чий гроб там тъй грозно грачеш?

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня.

Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.

Гарванът грачи грозно, зловещо,
псета и вълци вият в полята,
старци се молят богу горещо,
жените плачат, пищят децата.

Зимата пее свойта зла песен,
вихрове гонят тръни в полето,
и студ, и мраз, и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето.

Христо Ботев

ХРИСТО БОТЙОВУ

Въздигнал във великия храм на всемира
ума – в божество, свободата – за цел,
прозря на Христа той същинската диря
и тръгна по нея възторжен и смел…

И ето го в стръмния път на Голгота,
окрилен от вихъра на знойната борба,
пристъпва зовящ и смъртта, и живота,
понесъл и лира, и бойна тръба.

Над него червеният факел потрепва,
обжарващ застоя на робския мрак,
и пламъкът негов чертае, нашепва
речта на Паисий, зова на Спартак.

Подире му мълком, окъсани, бледи
тълпят се бездомници жадни за бран,
в очите им греят мечти за победи,
в душите им тътне възбуден вулкан.

А гъста е и многолика тъмата
и не е самичък тиранът жесток –
изедник народен крепи му ръката,
изгражда му крепости попският бог.

Но смело по пътя на братска Голгота
той води ги с лира и бойна тръба
и носят се те през смъртта към живота,
окрилени с вихъра на светла борба.

Христо Смирненски, 1920 г.

ВЕТРОВЕТЕ КРЪСТОСВАТ НАД ВОЛА

Тук е паднал певецът, орелът,
тук е рухнал дъбът исполин.
И хайдушката нощ се навела
да целуне великия син.

Самодивите в бяла премяна
и орлицата … звездния свод
са останали живо предание
във душата на моя народ.

Промълвим ли България само,
ние виждаме Ботева жив.
Той стои върху нашето знаме
легендарен, безсмъртен, красив.

А земята ни тъмнокафява
страшна ботевска сила таи.
Враговете кого ще смущават?
Теб, Българийо, кой ще смути?

…Ветровете кръстосват над Вола
и обвяват със вечност върхът.
И ведно със мъглите отдолу
много стари легенди пълзят.

Те ни спомнят за Искъра мътен,
за вековни тегла и сълзи.
Не шумете! Вървете си в пътя.
Не разбуждайте Ботев, врази!

Иван Радоев

ПЛАЧ ПО БОТЕВ

Ето ме – на същия бряг.
Коленича.
Целувам земята, целуната от теб.
Разсъмва се. Измамно тихо е наоколо…
Христо Ботев,
член на Централния Революционен Комитет,
кажи ми:
с мерцедес ли стигна до Околчица?

Воеводо,
на когото ботушите стискаха, защото бяха шити за друг, но той
се оказа благоразумен и остана да държи речи из браилските
кафенета, ти нахлузи ботушите му и тръгна –
кажи ми:
с музика ли те посрещна населението?

Поете, кажи:
колко ти платиха за твоите стихове,
изпълняваше ли напътствията на редакторите?

Кажи ми още:
ходил ли си на лов из русенските резервати,
лаел ли си като куче,
за да подгониш сърната към мушката на своя началник?

Кажи ми,
защото ме мъчат яростни сравнения!

Ние те величаем,
без да съзнаваме,
че всяка разхвалена от нас твоя черта
самите нас
зачертава.

Знам, ще ми кажат мъдро: сега времената са други.
И тогава са казвали мъдро:
сега времената са други.
и въпреки всичко –
сега времената са други:
в челата ни никой не се цели,
ние сме сити и цели,
постигнахме своите цели,
не спим във запустели воденици,
мълчим със затлъстели езици,
и го няма Левски
да пее –
да се надпява с вятъра…
Няма го стария свят, ура!

Няма го. Но има един жесток закон:
алчният заменя идеята за кон.
Оре, окопава се, огражда се – почва
да пуска корени в плодородната почва:

“Опасна е всяка крачка напред!
Всеки мечтател метежник е,
глупак е всеки поет.
Все едно, воденицата на времето имената ни ще смели.
Умни сме – излишно е да бъдем смели!..”

Тогава е все едно – живи ли сме, не сме ли.
Защото и за днешните – и за времената бъдни
Ще бъдат нужни хора безразсъдни:
Не за изгода тлъста, а за гола правда
Срещу куршум да тръгват
Да лягат под брадва!

Защото време е, време е да разберем,
че на тоя свят дошли сме
не само да ядем;
че повече от всякога днес подвигът е нужен –
до смърт бъди самоотвержен, а не послушен;
че по черепа земен и във всяка глава
боят не е стихнал –
рано е за тържества;
че не по кръстовищата – в душите са разпятията
и бягство е уюта, предателство – апатията;
и епохата наша всекиму два избора сочи:
трийсет сребърника –
или Околчица!

Стефан Цанев, 1972 г.

Подбор Габриела Цанева, Кирил Назъров