ОХРИДСКИ ВЪЛШЕБСТВА – пътепис на Михаела Грамен, картина на Здравка Христова

Автобусът беше дошъл и подканващо бръмчеше отвъд лехите с рози и теменужки. Някои от групата вече се качваха, други допушваха цигарите си близо до вратата. Време беше да се отправя нататък, а не можех да се отлепя от пейката на кея. Отчаяно се взирах в идващите откъм крепостта туристи, обикалях с поглед навалицата, но никъде не го откривах. Започвах да се питам, дали всичко се беше случило наистина или , останала без дъх от катеренето по стръмните улички на стария Охрид, не съм халюцинирала тук, докато си почивах? Не каза ли той „Ще се върна след два часа”? Тези кратки думички си стояха там, капсуловани в ухото ми, пазех ги като антидот срещу сарказма на  оня глас вътре в мене,  който непрекъснато бръмчеше: ” Не ти ли казвах!”

Сутринта, докато чакахме местния екскурзовод, си представях пенсионер  с раздърпана тениска и пристегнати под корема избелели дънки, каквито бях свикнала да виждам по време на моите пътувания.Затова идващия към нас елегантен мъж със сребърни нишки в косата и акуратно подстригана брада, взех за самотен турист, който си прави сутрешната разходка покрай езерото. Но когато той се спря при водача, ръкува се и заговори с него, разбрах , че е този, когото чакахме. Жените от групата се сбутаха с лакти: „ Я виж!” Нашият водач го представи и докато той съобщаваше маршрута на предстоящата обиколка,  сериозният поглед на сивите му очи с професионален интерес  се местеше от лице на лице. Когато стигна до мене, леко отметна глава и повдигна  вежди. „Вероятно се припознава, нали всеки ден вижда нови лица” , помислих си, но той не отместваше поглед, дори за миг замълча, сякаш беше изтървал нишката на мисълта си. След това се овладя и продължи беседата, а погледът му постоянно търсеше да улови моя.

Запромушвахме се из тесните, дишащи романтика улички на стария град и той винаги се оказваше наблизо, за да ми помогне при някое по-високо стъпало или неравност по пътя. Спокойният  му,  уверен  глас  събуждаше у мене странно  усещане  за сигурност. Помислих си, че такъв мъж, бих го последвала навсякъде. Веднага се засрамих от нелепата мисъл и се опитах да я прогоня,  но тя  се беше промъкнала в мене и  хвърляше светъл лъч върху  сивата сянка на моята  самота. Вече  не усещах острите ръбове на калдъръма под краката си, нито се задъхвах нагоре по хълма, сякаш някаква вълшебна сила ме беше понесла  на крилете си.

Бяхме  спрели да разгледаме античния амфитеатър. Долу трептеше Охридското езеро, под лъчите на майското слънце вълните разпръскваха искри от светлина. Отсрещният бряг, забулен в леки изпарения, изглеждаше като мираж, скътал в призрачните си пазви сенките на самуиловите войни. Неволно възкликнах: „Колко е красиво! Иска ми се да остана тук!” Той, без да прекъсва беседата, направи знак с палец към себе си, което  можеше да означава „И на мене”. Приех , че отговаря на шегата ми с шега, но все пак, ми стана хубаво.

А ето ги и прочутите охридски бисери.Мислех ги за някаква рядкост, а  те просто покриваха  града като облаци от сияние. По целия път минавахме покрай търговци, предлагащи купища бисери – колиета, гривни, медалиони, шноли, диадеми…Сякаш оживели източни принцеси, излезли от чертозите на Хиляда и една нощ, бяха разтворили пред нас своите ракли със скъпоценности, за да ни убедят, че приказките могат да се превръщат в действителност.

Разходката продължи из старите охридски църкви, притихнали в очакване на вярващи и невярващи, за да изпратят молитвите им в небесата. Заставах точно под централния купол, от където , казват, желанията най-сигурно биват чути и  тихичко се молех: „Господи, дано…” Имам един вътрешен глас, който  се обажда когато най-не искам: ”Внимавай за какво се молиш. Да не ми плачеш после!”  Познавам го отдавна, мъдрия глас на горчивия жизнен опит.В повечето случаи има право, но  как да внимавам  и той не може да ми каже.

Двата часа от програмата неусетно бяха минали, вече се спускахме към кея. Пътеката беше стръмна, влажна  и осеяна с камъни. На едно място, в опита си да ги заобиколя,  се подхлъзнах, стъпих накриво и извиках от болка. Той с два скока се намери до мене и в момента, когато губех равновесие, ме пое в ръцете си.  Не бързаше да ме пусне и останахме един миг  така, с допрени тела, взиращи се един в друг. Усетих ударите на сърцето му, финия дъх на одеколона; брадата му леко одраска лицето ми.Обладана от този миг на вълшебство, когато се освободих от прегръдката, не знаех къде се намирам.

Долу вече го чакаше следващата група туристи. При мисълта, че ще потъне сред тях и повече  няма да го видя, в душата ми се спусна мрак. Вече не виждах сините води на езерото, нито обвития в мъгла отсрещен бряг, нито светещите като малки снежни преспи купчинки бисери по масичките на търговците. Вълшебството се беше изпарило. Точно в този момент той ме хвана за лакътя, наведе се над ухото ми и чух топлия му глас: ”Ще се върна след два часа. Вярвам, ще бъдеш тук?” И слънцето отново окъпа с лъчите си моя свят.

После имахме свободно време и хората се пръснаха из града. Аз си купих   кесия череши и се настаних на една пейка близо до водата. Не исках да разпилея  по кафенета и магазини спомена за вълшебните мигове и радостта на очакването, затова избрах да остана сама.

Откъм автобуса се разнесе нервен клаксон,  водачът стоеше долу и ядосано ми махаше  – явно, чакаха само мене. Станах и тръгнах нататък, хвърляйки последен поглед назад. И тогава го видях. Застанал пред една тараба, беше вдигнал към светлината  бисерна огърлица и внимателно  я разглеждаше. Почувствах се адски унизена – очевидно,  докато аз съм го чакала,  унесена  в мечти, той е открил в следващата група ново интересно лице. И даже избира подарък… Сълзи напълниха очите ми – как се оставих да ме завладее някаква  глупава илюзия!  „ Така е, като не слушаш какво ти се говори…” – назидателно се обади гласът. „Май че си прав” – с  наведена глава продължих пътя си покрай розовите храсти. Миг след това чух зад себе си бягащи стъпки. Обърнах се инстинктивно и докато се опомня, той обви около шията ми бисерната огърлица и я закопча на тила. ”Искам да те видя пак. Обади се.” И пъхна в ръката ми визитна картичка. Бях онемяла. Гледах го с широко отворени очи, неспособна да кажа нито дума – така шокиращ беше този скок от отчаяние към възторг.Само се усмихнах, махнах му с ръка и  се затичах  към автобуса. „ Видя ли? – сега беше  мой ред  да тържествувам.  – Само знаеш да мрънкаш.”  Притисках до гърдите  си малката картичка, а имах усещането, че ръцете ми са  пълни, като на дете, отрупано с коледни подаръци. И внезапно осъзнах, че през цялото време бях попивала неговия интерес и внимание,а с нищо не бях отговорила на закодирания в тях  зов. Обърнах се, той още стоеше на пътеката.  Бавно допрях пръсти до устните си, после леко духнах и към него полетя  въздушна целувка. И  отново  хукнах нататък. „Как се казваш?” – вече бях на второто  стъпало. „Миранда” – вратата се затвори зад мен  и автобусът потегли.

Докато излизахме  от града, си мислех, че не го напускам завинаги. „Опичай си ума!” – развика се гневно гласът.” Вълшебствата никога не се повтарят!”  

Зная, времето безмилостно отмива вълшебствата. Но ако нещо е истинско, то остава. А кое е истинско…  –  казва ли ти някой от преди?

© Михаела Грамен – текст, © Здравка Христова – картина