ОЧИТЕ – публицистично есе на Сидония Пожарлиева

Подтик да хвана писалката сега е нечовешката, безумна война в тази  прекрасна страна Украйна, започната от руския президент Путин, на 24 февруари 2022 година, в 5 часа сутринта. Да си припомним, че този свободолюбив, борчески народ бе приемал нашите хъшове и възрожденци с отворени обятия в периодите у нас на робски гнет и въздигане!

Била съм в Украйна, в по-младата ми възраст (изпратена като журналистическа награда). Влюбих се в нея. Бях при Хатин, при възпоминателното място в памет на загиналите деца и възрастни. Почувствах духа на зверствата от фашизма. Бях разтърсена. (По-късно написах стихотворение При Хатин, при трите малки брезички, символ на погубени детски животи. То получи първа награда, май 2020 г., в Международния славянски конкурс по случай 75 години от Победата над нацизма във Втората световна война.)

Сега отново бях в потрес от телевизионните кадри от тази нова война, извършвана от държава, която също цял живот съм уважавала като жертва на оня жесток фашизъм и заради нейните стойностни литература и изкуства. Боже, как е възможно два братски народа да се избиват, руският, да напада своя брат – украинския?!  Никой не вярваше в това!…

*

Една украинка, в гняв и ненавист, нарече Путин „монстър” – чудовище, звяр. Така мислят и много хора от Европа, Америка, справедливите хора от света. Никой от всички тях, прогледнали от жестоката истина, не могат да оправдаят тези военни зверства – престъпления: разрушаване и опожаряване на цели селища, градове и села, изтребване на невинни мирни жители, хвърлянето им в общи гробове, убийства от упор по улиците и бягства на жени с деца и възрастни извън Украйна, за да се спасят, докато съпрузите и синовете им остават да защитават родината си.

До 9 март 2022 бежанците, тръгнали към Европа са били 2 милиона само в Полша, сега са повече, а в България – над 170 хиляди към началото на април. След сто и двайстия ден от войната, вече една част се върнаха в родината си, друга – тръгнаха към различни европейски страни, а трета част останаха у нас, устроиха се с работа и подслон, децата им ще тръгват тук на училище и детски градини. Така е и в другите погранични на Русия държави, и навътре в Европа. Добротворци, човеколюбци от всички тези страни приемат най-радушно украинските бежанци, а ние – своите  събратя или просто страдащите хора.

*

За цял живот в съзнанието ни остават, от преминаващите телевизионни кадри на тревожните екрани или на живо, очите, очите на дечица, широко отворени, стресирани, ужасени, които не могат да разберат ставащото, бягството, понякога с изранени крака, с километри вървеж, ако няма превоз, за да стигнат по-бързо украинската граница към Европа и да отидат там, където няма бомби, стрелби, кръв на убити около тях…

И очите на вече безчувствени, отчаяни, смазани от умора, които искат само подслон, да легнат и да заспят…

И очите на дечица, които вече успокоени, че са на сигурно място, радостни да прегърнат нови приятелчета – деца като тях, или просто играчки – едно плюшено мече, защото по пътя са загубили своето. Или да приемат една топла прегръдка на приятелско човешко същество. Или на границата да поемат от ръцете на добри хора пакет с храна и вода… И очите на техните майки и баби, пълни с благодарност и надежда, че утрешният ден ще е свободен за тях и те ще се върнат при своите съпрузи и синове, за да разчистят развалините и да изградят една нова Украйна, по-красива и добра. И тя ще бъде сред другите европейски страни подкрепяна от тях, от съпричастието и обичта им!

Дано този ден дойде по-скоро!

*

Но, все още войната продължава… с настъпления и отстъпления на територии, с лъжи за вината за разрушения, опустошения на нови незасегнати досега украински села и градове, с нови жертви, обстрел на най-голямата в Европа атомна електроцентрала – Запорожката и опасност от обгазяване, не само на Украйна. Да си припомним Чернобил! 

Волята, упоритостта, солидарността на украинските мъже е пословична докрай да защитават всяка педя родна земя. Сърцата на техните жени и майки са свити, макар и в емигрантство. очите на децата са вечно питащи „къде са” техните бащи, братя и други близки.

*

И все пак животът в Украйна продължава вече във втората половина от годината – 2022-ра. Тя изпраща украинско зърно, за да се спасят от глад нуждаещи се народи.

Да, свободолюбивите народи са и душевно щедри.

Какво съвпадение – 24 август! Каква ирония! Шест месеца от непонятната, жестоката братоубийствена война срещу Украйна, назована от нейните натворители: „Специална (руска) операция за демилитаризация и денацификация”!? И…, това е  Денят на 31-годишнина от независимостта на изстрадалата страна. Десетки украински майки с децата си, приютени в България, с вдъхновена душа и обединена воля, манифестираха в този ден миролюбиво против войната, в защита на родната  си земя. Техните очи говорят най-точно и справедливо.

А кой би забравил упоритостта в очите на децата, останали в родината си, заедно с бащите да защитават родния дом или останките от него?  И онези две 10-12 годишни момчета, загубили и бащите си в справедливата битка за свобода, израстнали не с години, а с дни, препасали „свои оръжия”, оставащи на „денонощен пост”, с очи, взрени в посоката, откъдето идва врагът, готови на всичко ?…

Ето я вярата и надеждата на младото, невръстно поколение. Ние сме с вас, мили деца, мили братя и сестри!

Скланяме глави в Поклон пред жертвите на този героичен европейски народ!   

24 февруари- 24 август 2022 г.

Сидония Пожарлиева