ПОЕЗИЯТА НА ПЕНКО КЕРЕМИДЧИЕВ

СЕСТРИ

Блести над Охрид бяло огледало,

бучи на изток Черното море.

Сълза в окото огнена е спряла –

сърцата ще разкъса тя на две.

И как ръце да си протегнат двете,

бразда дели рождени две сестри?

Кръвта им неспокойто бие, вика,

един и същ копнеж в гърди реве.

Протягат ден и нощ една към друга

душите, зажаднели за любов.

Но, завистлива, вдига се браздата,

оттласква ги със поглед див, суров.

Но щом Беласица се скрие в здрача

и граничарят в сън се унесе,

подават си ръце и жално плачат:

„Сърцето кой разкъса ни на две?”

„Разпятие”, Пв., 1998

МЕЧТА

Обичам, щом припадне здрача,

при теб да сядам, просветлен.

Загледан в теб, да си поплача

и край да няма тоя ден.

Върбата, изворът – да пеят

най-нежни химни на света.

Усмивки детски да люлеят

разцъфнала в гръдта мечта.

Дочула мисълта ми, мила,

да се притиснеш с жар до мен.

В прегръдката да пламне сила.

И край да няма тоя ден!

„Непокорена летопис”, Пв.1998

КЪМ ПОЕТА

Мълчи ли гневната ти лира,

разбий я, направи я на прах!

Камшик вземи и не подбирай –

гърми, поете, нямай страх!

Над правдата ти се изсмяха,

на знамето изляха кал.

Със бедните се подиграха,

за гладните не ги е жал.

О, колко мъченици клети

броят последните си дни…

Скрижали – писани завети –

къде и кой ще съхрани?

Ти нова правда и спасение

със лирата си огласи!

Бичувай страх и примирение –

с кръвта си пак ни извиси!

„Пронизана душа”, Пв.,2000

ВЯРНОСТ

Делят ме от тебе решетки ръждиви.

Безкрайно пространство от теб ме дели.

Но вярвай! Ще свършат омразите диви,

ще литнат задушните зимни мъгли.

Усмивката твоя плени ме, любима.

Магия са твоите чудни очи,

че в тях красота и хармония има,

душата ми къпе се, пее, хвърчи.

Единствена в черните дни си ми вярна,

сияйта Зорница, лазурен мой ден.

Теб само не стресна измама коварна,

с целувка да свържем съюза свещен.

„Изстрадано време”, Пв., 2002

ЖИВОТ

Ти никога не ме погали,

любовно не ме позова.

Самотник странен – кой го жали,

кой тачи вирната глава?

Бях чужд по дух, по нрав, по име,

за бич – гърбът ми пригоден.

Палач не знае – мамо, сине,

той за палач си е роден.

Очи жадувани, любима,

не го дариха с поглед мил.

Кой спира пред палач и зима?

Защо дух зъл си го родил?

Небе, звезди, реки, дървета

дарете всекиму любов!

Усмивки, хора, не пестете,

стопете в тях гнева суров!

„Венец от живи рани”, Пв.,

ОТЕЧЕСТВО

Българийо, едничка моя пролет,

така си нацъфтяла в бяло!

Задъхано трептят крилата ми за полет…

Сърце, кога, кога така си пяло?

Как полетът ти шеметен опива!

Речта ти как с слива с песента!

И сладост във сърцето ми налива,

последен полъх преди есента.

О, боже, не избързва ли смъртта?

Така приятно слънчицето грее!

Сега ме лъхна земна красота,

сега почувствах как просторът пее!

„Видения”

ДОСЪНУВАЙ

Търси ме в звездните предели.

Търси ме в хоризонта чист,

там, дето сребърни къдели

се къпят в ангелската вис.

И ако в унес те целуна,

и те помилвам със ръка,

не се съдуждай, досънувай

несбъднатата си мечта.

„Недосънувани блянове”, 2012

С ДУШАТА СИ ТЕ ГАЛЯ

Позна ли ме? Промъкнах се във Рая.

Не вятърът. С душата аз те галя.

Във моя стих така ще те извая –

пред хубостта и Бог да замълчи.

Че ти си, мила, първото кокиче,

разтворило молитвено очи.

Най-чакано, усмихнато момиче,

през вихрите донесло ни лъчи.

И лумна пак в душата ни надежда.

Жаравата просветна, засия.

През хилядите нишки прежда

пак пролетта ни лъхна, полудя.

Подай ръце, земята да обгърнем  двама,

от нашата любов да й дарим,

и капка няма в нея – грам измама –

с усмивка детска към добро вървим.

Сърцето ти е мъничка Вселена –

сълзи и обич – всичко ще сбере –

за нежност само, мила, си родена,

сърцето ми затуй те, блян, зове.

„По-приказна от приказка”, 2013

МАЛКИЯТ БЕЗДОМНИК

Едно момче из кофа за боклук

измъкна ябълка и я загриза.

Миришеше на гнило и на лук,

но гладно бе – дланта си чак облиза.

Смрачаваше, а нямаше си дом,

нито грижовна майка да го чака.

И тая нощ небето мълчешком

ще го приспи под чергата на мрака.

От мъката сърцето му посърна.

Помилва го веднъж една бреза,

То спря, усмихна се… и я прегърна.

Тя шума бе постлала за легло.

Пошепна нещо, с клонче го погали…

Дали не свърши детското тегло?

Полегна кротко, мракът го пожали.

„Песента на щурчето”, 2018 г.

©Пенко Керемидчиев