ПЕСЕНТА НА МАГИ – импресия на Валентина Григорова
Сутринта ме посрещна сияеща, както отдавна не се беше случвало. И тъкмо мислех да си разтворя едно прахче за температура, да се погрижа за животинките криво-ляво, да полея горките пресъхнали домати в градината, докато не е напекло зверски, да събера сили, да хапна супата, ако не се е вкиснала и да запретвам ръкави. И всичко се опропасти. Един лош план, недочакване да звънне телефона, детски истории, после също не знам откъде се взеха толкова рано и едни истерии, спонтанно хвърлени по главата ми, и красивата сутрин отиде по дяволите.
Сега е три следобед, и аз още не съм започнала да правя втората картина, която е по-сложната и по тежката, и трябва да съм готова за утре. Не издържах! – Явно се е натрупала огромна тъга, което заедно с още едни други обсебвания почувствах като вампирически порив. Толкова силен, че ме събори. Изсипа се като пясък в гърлото ми и се задавих. Душата ми се задави. Изгарям от досадната температура, и може би да преекспонирам събитията, но всъщност всяка гадост, случайно запокитена като шамари в лицето ми, се превърна в истински такива – по самочувствието ми, по едва закрепената вяра в човешките мисли. Все по-не харесвам нашия вид. Сега наистина. Говоря си сама. Сама ли останах?
*
Единствените ми смислени диалози са с животините. Каква мъка! И как ще вирея в този уж нов свят? Щом стана „уж“, значи всичко е отново една голяма лъжа. Ето затова явно се разболявам – цялата Вселенската тъга се е натикала във сърцето ми, а се беше разкарала. Беше! И сега ме разбива през мозъка. Мозъка, който отказва да стои при мене. И тази ужасна чувствителност, без която всъщност съм нищо. Тотален пат за безумния мозък. Вселено, оправяй се. Запалих цигара, белким се успокоя. Не. Нищо не става. Вече нямам мозък. Кастрирам си чувствата, едно по едно и умирам от собственото си безсилие. Някакви изречения се тълпят в главата ми… пълна каша, … говоря си сама
– Да взема да го счупя това копче, което задейства уморителната ми чувствителна интуиция, гадния ми рентген, който ме прави още по-самотно същество. От къде да го угася? Искам ли да го угася, всъщност? – Явно мозъка преплита някакви честоти – не се дава без бой, … ами сега?! Слабачка, слабачка, смотана, какво ще правим с тази чувствителност? Гневна съм. Бясна съм. А градините, а мечтите, а животините, а смелите планове да направиш дом за зимата, и изобщо?.. ах, искам да се гръмна. Защо всичко е против мен? А мечтите ми? Нали за да сбъдваш те има, бе диване… къде ми е вярата?.. Къде са ми детските очи? Къде сте очи, къде сте?“ Разревах се с цяло гърло. Ред сополи, ред температури, костите ме болят, мускулите ме болят, разпадам се. Рева като избухнала река. И не мога да помръдна от стълбите…
Стоях така, не знам колко време. Накрая всичко млъкна. И онази разреваната млъкна. Обух си големите обуща, и помолих съседката за един маркуч, ако има излишен, и барем да пробвам, вместо да трамбовам с кофата и да газя по омаломощените пресъхнали коренчета – да залея цялата градина с вода, която от известно време не искам да поглеждам. От мъка! Милата градина – прилича на изсъхнала поляна, уж до морето, но достатъчно далече, че да издъхне. Жената ми даде един маркуч, не дълъг, но се хвана на далечната чешма – значи пак със кофата ще влача, но поне по-отблизо. И докато поливам всеки корен, до който успея да стигна, някъде там лозите най-накрая ще пият вода, там до тях, където пълня и разливам… Поне две от тях ще пият… И започнах.
Някакви реотани нагряват отвътре главата ми. Главата се кани да избухне. Потна съм, мръсна, и ме сърби, и комарите ме налазиха, и мухите, и едни оси … Разливам вода и мъкна с кофата … Спрях, когато полях най-близкия морков който не успях да смачкам, и жегата стана непоносима. Седнах на стълбите, запалих си цигара и окончателно рухнах. Как ще направя картина, цяла картина, която сега трябва и да благословя. Е как ще я благословя когато спрях изведнъж да вярвам в добротата у хората? Изплуваха веднага всичките грозни ситуации, кривите думи, хвърлени ей така, забити като ножове, директно в сърцето ми, и отново не мога да дишам. Пренавивам се. Как да я нарисувам тази любов? От къде да дойде?
И стоях, и плаках и мълчах. И се сърдех. На всичко. И на мен. Как у един сърдит човек да се върне всичката милост, която е нужна за да направи нещо добро. Картина за обич. От обич. За благословия. Със благословия. И изобщо? Защо съм тук? И защо някой ще вярва на мен? Накрая се сетих да питам Господ – коя е тази любов, покажи ми я, милата, в която да вярвам? Покажи ми я, моля те! Покажи ми поне едно добро за което да се хвана, и да спра да се давя.
Минаха още някакви часове. В празни разговори, тревога, страх, и слънцето набра страшна скорост. Ще опитам да започна от някъде, нищо че нямам вяра. Така си казах, знаейки че това са пълни олигофрении, и не знам кого заблуждавам. Обидата в сърцето ми стои, моите собствени демони чакат да се разсея и да почнат да ми кълват душата. И докато вися в това вакуумирано състояние на вече див гняв, и продължавам да си пренавивам пружината – чувам едно запъхтяно дишане. А така! Дявола посред бял ден вече е решил да ме навести! – Поглеждам към портата, малко през страх, да видя какво пъхти там… и този път се разплаках от радост! От най-дивата детска радост, повярвайте ми! И тук историята свършва. Обичта дойде с тази песен:
Не ме гледай така,
Не е само от слънцето!
Три войни водих по пътя,
За да стигна при тебе.
За да стигна до твойта вода
И до твоята сянка.
Три дни не можах да те видя,
И само те мислех, как ли си?
Никой нищо не казва,
Бродя по нашите стари пътеки, а тебе те няма
Гледах тревожните им очи,
Но на мен никой нищо не казва
и дойдох да те видя.
Не че твоята сянка е по-хубава от другата,
Даже тука е малък ад,
Но от три дни не сме скитали с тебе
В два следобяд, нито в десет, нито в комарите.
Вкусна е твоята жълта вода,
Благодаря за купичката и сянката!
Три дни те мислех, и се чудех къде си
И ето те най-накрая,
В другото „У дома“
Където живеят и ада и рая,
И ти ме обичаш, и аз те обичам …
и после със колелото
Ще идем да видим, как са татко и мама
И Чардо и Бим, и котешката тайфа,
Пиха ли вода животинките,
И там ще ги пазя до утре,
После пак през деня,
По някое време
ще дойда да те нагледам
Как се справяш с нервите и температурите,
Ще се сгуша във твоята сянка,
И докато рисуваш, малко ще си почивам,
Че после пак имам да бродя.
И докато ужким подремна при теб,
До твоята музика,
В твоите жеги
Ще наглеждам как се справяш със обичта
И със нервите.
*
Това ми изпя нашето куче Маги, която дойде при мен в май-големия мор, в пет следобед. Когато се молех за обичта. Запъхтяна, прекосила световете, защото е чула как скимтя и си скубя косата. Изненада ме този пратеник от горе, но искрено се зарадвах. И получих отговора на всичките си въпроси. И тук трябва да сложа точката… но не мога. Историята продължава, и продължава да ме изненадва. Мисля че това са уроци за мен – по милосърдие и по вземане на решения. Тя, бидейки свободен дух, а и знае пътя до бабината къща, отпреди – вече няколко пъти ми идва на гости, но нещо не се разбраха със Сузката, и взеха че се налаха. Ама лошотийско. Претенции за сърцето ми ли бяха това, или техни си дрязги, не разбрах точно, но … един ден ще станат приятелчета. Как няма! Нали аз държа в сърцето си ключа за нашето общо благоденствие.
Но да се върна на нашия друг живот с Маги, когато сме със каруцата и тя е до мен. Навсякъде. По поляните, през стърнищата, през вселените. Скитаме заедно и наглеждаме животите на хората и животните. И ги пазим. И ако има нещо развалено – го оправяме. Кучето на моето детство, което ме спаси. Днес. Явно усеща когато се насирам от страх, за какво ли не, и винаги е до мен. И ето я добротата за която молех Господ. Сега вече мога да си отворя боичките и да нарисувам нещо истинско, каквото ми заръчаха хората, които искат да вярват в благословиите ми. Добре че дойде Маги и ме измъкна от онзи ад, в който умирах .. И щях да си умра без песен. Без нейната песен.
*
Бележка под линия: 1. Тази песен я чувах на английски в началото, не знам защо, но ми се прииска да запечатам момента на нашия си език, и сега това стана една одисея .. претрупана с тъги, и жалко мрънкане. Но има все пак нещо светло, и това е нейната песен. Дано не развалих нещата, като просто можех да кажа – това е второто куче, което ми спаси живота. Днес спаси моя крехък, нов живот.
*
Бележка под линия: 2. Маги е кучето на моето семейство, което е с нас от детските ни години. Помня, че като беше мъничка, тя танцуваше с нас на терасата. И в зимата и под лампата с комарите. После животите ни прелитаха покрай нас, или заедно с нас, и Маги все танцуваше, когато сме се връщали за ваканциите. Все тъй гушнати. И така са минали векове. Пораснахме и остаряхме заедно, само дето Маги е все тъй луда и скита с мама след колелото, до центъра, или идва да пасем кравите. Сега скита след моето колело. Толкова пътища е обиколила с нас, все тъй да ни наглежда, че ние най-накрая се уморихме да бродим по стърнищата на животите си, но тя не. Тя е до нас. Както днес. Ако реша да смятам на колко години е Маги, ще се натъжа.
Предпочитам да не смятам. Любовта не може да се пенсионира. Добре че не може! Преди да се настаним със Сузка и котетата през април в бабината къща, оказа се, че Маги е била редовно гостенче на баба, и си знае пътя. Въпреки че двете къщи са далече и минава през няколко глутници улични диванета. И аз всеки път настръхвам от нейните походи. Настръхвам и сега, но тя е свободолюбивa и своенравна и когато реши – идва нагости. Питах я, да си живее при нас ако иска, но тя ме погледна, постоя малко, погледна ме пак, и хвана пътя към терасата, на която най-много обича да спи. И да подрежда нощем звездите, за да спят мама и татко и животинките в мир.
27 юли, 2021
*
Всичко това беше до вчера. Маги се изнесе окончателно при мен, и вече официално не ми е гостенче, а направо се настани в живота ми. Станахме шест. Ще си взема и Юки, старото ми коте, което толкова години пазеше котешката империя у нас, та сега младите го пенсионираха и той остана сам. Или се е уморил да се бие със съседските котаци, за да опази челядта, която винаги мислеше за своя отговорност.
Време ни е пак да се съберем под един покрив, и под едно слънце. Нали създавам нашето „У дома“. Само да измисля как да обезопазя и да го сприятеля с втората котешка империя и Сузката. И как точно котето да спи в лявата ми ръка, а кучето в дясната, без да ме ревнуват излишно. Ще се сприятелят, зимата идва. И Чардо ще си прибера. Тук вече е една друга история, за първото куче, което ме спаси, но за Чардо мисля да има отделен разказ.
Подозирам, как цялата тайфа от кучета и котета, които майка и татко отглеждат, мисли да се изнесе при мене. Подозирам, как моите стари приятели съвсем ще ме отсвирят, заради моя домашен зоопарк. Да ме отсвирят. Зимата идва, а любовта стои на портата и чака да ѝ направя място – в къщичката, където и аз съм нагости. В моя живот, в който ми писна да съм нагости.
1 август, 2021
*
Май пак без да искам излъгах. Маги не спира да ме учудва. Изнесла се е, ама друг път. Мама като се върна от морето и Маги хвана пътя към терасата със звездите. И ми липсваше. Цели два дни. Даже държах портата отворена, като покана – да се върне под моята сянка. Ама не се върна. До снощи. Какъв е извода – явно аз съм идиот, а магичното куче на моето детство продължава да ми показва вероятните пътеки до Господ. По които тя броди. И всичките ми тревоги дано са напразни, и опънатите нерви да са само една моя измислица, за което наистина съжалявам драги ми читателю. Какво се оказа накрая? – Не можех ли просто да запиша песента на Маги, без да се обяснявам кое и защо? Можеше ли?
4 август, 2021
Валентина Григорова
