ТВОРЧЕСТВО

ПОЕЗИЯ

ЗАВЕТНО

От дете си нося – в съне и попътно,
изначално моя – и моя досмъртно,
една тръпна жажда, тайна, съкровена –
на Балкана роден в пазвата зелена
сред сестри и братя, усмирен да легна
на духа ми скръбен в люлката последна!..

Спящата ми майка в сън да ме оплаче,
смъртом като срещне своето сираче,
слънцето планинско, над Алмаш изгряло,
сутрин да пробужда сърцето заспало,
привет да ми праща Войкина могила
от мен да изтръгне непонятна сила:

С вятър вест да вестне вихром из лъките,
думи да разстенат околвръст в горите,
на словото мое най-свидните звуци,
да обдарят моите внуци и правнуци,
от дете невръстно – до старец столетен,
духом да доземат моя стих заветен,
мене да приспомнят със синовна мисъл:
за какво живял съм, и думал, и писал!..

БЪЛГАРСКА КРЪВ

Там – в гърдите древни на Балкана,
на Мургаш под каменния лоб,
като жива и кървяща рана
имам майчин, имам бащин гроб…

Там – с дедите тлеещи в земята,
моят корен български е впит,
и с въздишки тайнствени гората
за мен плаче с припев жалови

Там – в долини, в урви каменисти
вкоренена – пъпната ми връв,
пие буйна, искрометно чиста
и ревнива прабългарска кръв.

Затова – сподирян като странник
с воя стоезичен на града,
нося горд – с душата на избраник
тежък шлем и утринна звезда!..

НОЩ

на жена ми

Звездолунна, нощ бездънна,
пазви призрачни разкри
и божествен, мир тържествен,
ден размирен покори…

Сякаш в бездна, многозвездна,
сгълнат – няма го света,
тихнат зали, иззаспали
във двореца на нощта…

В нощ такава, прилетяваш
пак над мене, ангел мой,
мир въздаваш, утешаваш
и мен в сладък упокой…

Златоляните камбани
от призвездния покров
леко трепват и нашепват
слово тайнствено – Любов

18 юли 1963 г. 118 килия

© Петко Огойски