ПИЕСА ЗА ДЪЖД – стихотворения на Милена Стоянова
ЧЕРГАТА
За нещо друго тук се изкачих –
при сенките в отключената ракла.
Невръстен сноп забравени лъчи
целуваше угасващите багри…
Под гюлове и кичести гергини
за гоненица гущерче поспря,
латинките ми кимнаха игриво –
за одраскано коляно плаках.
На кладенец в потайното око
кресливи гласове ме призоваха,
към Долната земя съзрели брод –
и гмурваме се с веселите жаби.
Окичени с бодили и трева,
в каручката на дядо се завръщаме,
когато звездогонът премалял
утихва на поляната зад къщите.
От пруста баба кротко ни сгълча,
ухаеха в тавата круши,
светулка трепна, сова запищя,
момиче в чергата се сгуши…
ЧЕТВЪРТЪК
Трудно е да дишам,
да вървя,
да отворя очи
и видя старец как закусва от контейнера,
отвътре да застене пеленаче
и псета сънищата му да лочат до насита.
Дванайсет детски гласа
от дъното на Лим да закрещят;
с моряци във Азовско да не стигам бряг
и ме връхлитат рибите край Охрид.
Речицата, до вчера незлоблива,
в потоп от кал да ме погълне;
шепа пепел да осъмна в Хитрино.
Червени мълнии пропукват орбитите,
базалтовите ни лица,
четиринайсти час във цеха –
и изсвистява през зъбите на жена:
„Искам да убия някого!”
Тя има мъничко момче.
С онази луда циганка от Ветрен
да не зашепна: „Колко мъртви наоколо!”,
да се смея и да плача с нея.
От просяк милостиня прося.
„Добро утро, уважаеми зрители!”
ПИЕСА ЗА ДЪЖД
Мъгла ръми. Невидим дъжд.
Кое е той? Кое е тя?
Полусенки, полубагри, полуобрази.
Мълва, затихваща в покоите на зимата.
Eдва ридание. Почти соната.
Кристални,
кехлибарени,
рубинени,
ахатови,
аквамаринени
огърлѝци в клони, по огради, по стрехи,
проблясват, засияват, чезнат.
Дъждовен джаз.
Ти си някъде тук – в разлюления храст,
в прелетелия вик,
в крилата докоснати.
Какво си ти, какво съм аз –
и никаква категоричност.
Посивели ята, оредели, прегракнали,
дърветата – привидно помъдрели,
по гърбици на хълмове потеглящо небе.
Всичко е по старому –
и тази хукнала с дъжда мъгла.
Стъпки, здрач, силуети,
капки, капки…
Милена Стоянова
из „Точка на мълчание“, изд. КВЦ, София, 2022 г.
