ПИСМОТО – разказ на Планимир Петров
Няма по-голяма радост за гурбетчията, който след дългогодишна работа в далечната чужбина, се завръща към милата и скъпа Родина. В края на януари 1979 година се завръщах от Съветския съюз към родния дом…
В Москва, на Киевската гара, ме заприказва един непознат българин. „Мой човек, вика, имам голям проблем. Ако имаш… дай ми 5 рубли!” Личеше, че е порядъчно „наквасен”. Казах му: „Ще ти дам, приятел, ама и ще ти кажа: проблем във водка не се дави.”
Дадох му 5 рубли, обеща да ми ги върне, както всеки пийнал, с ненаситно жадно гърло, обещава. Затова и не пожелах да се опознаем, бързах да се отърва от присъствието му. Но очите ми неволно го проследиха как отиде до бюфета в чакалнята на гарата. Купи сандвичи, а когато влакът дойде, качи се в третия вагон след мен. Мислех, че повече няма да го видя, затова го отписах от вниманието си. Но съдбата, която често си прави шеги с нас, е била още тогава на друго мнение. Защото след 5 години пак „случайно” ни срещна…
*
Този път пътувах за София. От гара Горна Оряховица в купето ми влезе пътник с много обемист багаж, явно беше се прехвърлил от „руския” влак. Поздрави, настани се, седна на свободното място и като се вгледа в мен, каза бодро: „Охо! Ама ние май се познаваме!”
Аз по принцип съм добър физиономист и се учудих защо не помня това лице! А той продължава с бодрия си глас: „Е, как може да сте ме забравили? Някои хора помнят злото, аз пък помня доброто. Преди пет години, в чакалнята на Киевската гара, взех от вас 5 рубли на заем. Сега ще ви ги върна в натура!” И като дръпна ципа на една от чантите си, измъкна отвътре два буркана руско нес-кафе, допълвайки благодарственото си слово: „Заповядайте! Да оправим сметката…”
Чак тогава във въображението ми възкръсна с подробности чакалнята на Киевската гара, та заприказвах човека с друг поглед и с друг, приятелски тон. С две думи – разприказвах се, заразпитвах го за житието-битието му като мъжка клюкарка. Попитах го първо, какъв беше големият му проблем, че доста беше пийнал?
И той се отвори веднага не само на приказка за запълване на времето до София, но и на изповед…
*
Тогава работел в КОМИ, но от три месеца не бил получил никаква вест от жена си, от врачанското село, където им било постоянното жителство. Тъкмо когато решил чрезвичайно да тръгне за България, да види и разбере, какво става с жената и семейството, получил писмо от тъста си. Доста се учудил на този необичаен плик, повъртял го в ръцете си, огледал го, но тъй като бързал за влака, пъхнал го в походната си чанта, с намерение да го прочете във влака, на спокойствие. Но по дългия път към руската столица забравил за плика и чак, когато купил билет за България, се сетил за писмото. Прочел го на един дъх и лошите му предчувствия го стегнали за гушата до задушаване.
Тъстът му, овчар във врачанското село, с разкривения си и неграмотен почерк му пишел ( едва разчитал няколкото реда): „Зетко, в къщи работата върви на лошо, на… нафиле! Ако държиш на семейството си, трябва да си дойдеш веднага… Щото у нас имаш дубльор… ортак на жена си…” Та тогава от мъка се напил, похарчил и последната си копейка, пари за храна по пътя не му останала. Пък трябвало три дни да пътува. Като не видял в чакалнята друг приятен човек на вид, решил да поиска тези 5 рубли, които го спасили от гладуване. Как пристигнал в селото и в дома си – само той си знаел.
Като влязъл в кухнята, видял на масата да вечерят тримата – тъста, „дубльора” и жена си. Причерняло му, грабнал инстинктивно ножа от масата и… Добре, че в този миг децата в съседната стая се разбудили от гласа му. Скокнали по пижами, те се нахвърлили върху него с щастливи възгласи.
Иначе, голяма беля щял да направи, добрата фея, значи, го спасила от кървавата разправа. Още като го видял на прага, „ортакът” на жена му си глътнал едрата хапка като пуяк, задавил се, изправил се с превит гръбнак, разтреперил се и, както се казва, по чорапи успял в суматохата да се измъкне през ниския прозорец в градината. Наложило се да прекъсне договора си, да се изселят набързо и да си потърси работа в града. Жена му, черната овца, разплакана с два реда сълзи, тържествено обещала пред баща си и децата, да не почерня малкото семейно стадо и животът им продължил по стария коловоз…
*
Героят в тази човешка история, уважаеми читатели, както вече се досещате, бил тъстът. Един полуграмотен селски човек, загрижен за целостта на семейното гнездо, който не пожалил дори честта на дъщеря си, заради нейното отклонение от вековния морал. Така простият врачански овчар, с едно кратко писъмце, събрал отново заблудената овца, коча и двете деца в старата кошара!
Планимир Петров
