СИДОНИЯ ПОЖАРЛИЕВА – поетът преводач представя:

ПОЕЗИЯ И РАЗМИСЛИ – избрани произведения на Фернанду Намора

ЗЕМЯ – 6

Откъде ли пристигна, момиче, ти смугло и тъжно,
с тъмен шал на косите безцветни,
с виолетови устни, измръзнали от студ?

На хълма духа вятърът луд…
Зърно по зърно, наклонен над зрялата маслина,
обрулена от човека и падналата зима –
дъждът си вали по урвите, влачейки камъни
скални, зърно и всичко…
Далечно момиче,
кого ще си спомниш във жалните песни,
които вятърът носи, кажи ми накъде?
(След прибраната реколта, вече никой
за тебе не ще узнае: същество похабено, забравено.)
Остави: аз ще те видя в полето, на оризовата нива,
в трескавия студ,
при плевене, в гроздобери, по жътва и в ада
на фабриките.

Ще те видя с безцветни коси, все тъй смугло и тъжно,
към море или хребет в носталгия,
родена в зениците на твоите очи, оазис на тяло използвано.
Сега е зима, маслината стене в тръстикови съдове,
стене и изтича, подобно на извора златен, в отсъствия и с пот,
към морето, тъй тъмно, в погледа твой,
бичуван от клони и ветрове…

Из първата поетична книга на Ф. Н. „Земя“ (1938)

СЪЗВУЧИЯ

Розови устни –
любов невежа.

Устни трънливи –
любов безумна.

Устни черничеви –
любов като вино.

Устни солени –
парлива ревност.

Устни безсилни –
любов пресушена.

ПАЯКЪТ

тъче ли
тъче
задъхано
своята паяжина на недоверие

тъче ли
тъче
тревога обгърнала
крехкия пясъчен стрък

тъче ли
тъче
противно безсъние
с привкус на кисело вино

тъче ли
тъче
неприятно изригване
в кошмара на птиците

тъче ли
тъче
зеници на кукумявки
по клони със сухи листа

тъче и смъртта
тъче и живота
подобен на каменна статуя
с очите изтръгнати

УТРЕ

Да, утре ще бъде и първата среща
в Април, отбелязан
в извънредния календар.
Не е от значение отде ний дойдохме,
а само задружното чудо,
макар че го сринаха червеи
в зърната, които на никакво място
с нищо не дават те плод.
В затвора е тази огромна верига,
за чието наличие търсят оправдание.
Страхът и срамът
са ни пречка в нощта, за да спим
като статуи златни.

Ако някой със поглед през рамо
чертае ти кръг непреодолим,
сграби ти тромпета забравен,
надуй го да екне
високо, високо, да, много високо
в запалени бъдни зеници.

РАЗСЪМВАНЕ

Утрини покълват
с будната роса.

Тихичко запърхват
птичите крила,
чак ги заболява
пъпките в мъзгата.

Кой звънти във зрака на
утринна молитва?
Кой сред небесата
търси кораби нечакани?

Детските гласчета,
там деца се смеят,
ветровете пеят.

ЖИВОТЪТ

Животът, животът
е ято от птици,
крилете загубили,
по навик летят:
звезди без очи,
които кръжат
над къщя лунатици.

Животът, животът:
последна лъжа
се разголва в усмивка стипчива.

Животът, животът:
аз вече не познавам
и неговата маска,
аз вече не познавам
и неговата истина –
неясни огньове
в угаснал карнавал.

Из антологията „Въжделения“, 1995, ИК „5 Плюс”, София с подбор и превод на български от Сидония Пожарлиева

НИКОГА ЧОВЕК НЕ СЕ ЗАВРЪЩА НА НЯКОЕ МЯСТО

Не знам дали аз или някой друг написа, на времето си някъде, този израз, който мъглявата памет направи анонимен. По някое време, нашето познание става познание на мнозина и думите, които го изразяват, вече не могат да си припишат изключителна употреба.
Никога човек не се завръща на някое място. Увереността в това, въпреки всичко, не препятства нарастващото очарование от ЗАВРЪЩАНЕТО…

…Почувствах суровата истина на тези обикновени разсъждения премного пъти – и особено един ден, когато посетих дома на един поет, в едно българско селище. Наблизо се намираше възхитителната скулптура на майката, очакваща завръщането на сина си, затрит там далече в такъв лъжовен живот.
Едно обкръжение, една скулптура, един скут, един израз, които проникнаха в нас чак до дълбоката ни същност. Бях пленник на съзерцанието и на мястото. Тя не беше МАЙКАТА на Димчо Дебелянов – беше моята майка. Бе на нас двамата. Бе на всички тези, които тук изпитваха същата носталгия, същото вълнение.

Румяна, моята непрежалима приятелка, ни преведе стиховете, в които той, поетът, меланхолично говори за:

О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!

този странник, който никога не е престанал да таи в очите си образа на един майчин пристан, който може би ще види отново или ще провиди един ден,

когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.

Поетът гостенин очакван, радост плаха…, но той самият вече толкова илюзорен, що се отнася до завръщането му, прислона, зова му. И когато всичко вече се губи, трябва да се предполага, че има още едно последно нещо за губене.

Помниш ли, помниш ли в тихия двор
шъпот и смях в белоцветните вишни?
Ах, не пробуждайте светлия хор,
хорът на ангели в дните предишни —
аз съм заключеник в мрачен затвор,
жалби далечни и спомени лишни,
сън е бил, сън е бил тихия двор,
сън са били белоцветните вишни!

Но един сън, повтарям, който не иска да изчезне.

Из кн. „Дневник без дата“, ИК „5 Плюс“, София 2003

Фернанду Намора

Подбор и превод: Сидония Пожарлиева