НЕЗАГЛЪХВАЩИ ГЛАСОВЕ
ПОЛ-МАРИ ВЕРЛЕН
Роден на 30 март 1844 г. в Мец, Франция
Починал на 8 януари 1896 г. в Париж, Франция
Йожен Кариер (18 януари 1849 г. – Париж , 27 март 1906 г.) е френски художник и литограф, представител на символизма в изобразителното изкуство.
ПОЕТИЧЕСКОТО ИЗКУСТВО – поезия на Пол Верлен
Art poétique
De la musique avant toute chose,
Et pour cela préfère l’Impair
Plus vague et plus soluble dans l’air,
Sans rien en lui qui pèse ou qui pose.
Il faut aussi que tu n’ailles point
Choisir tes mots sans quelque méprise :
Rien de plus cher que la chanson grise
Où l’Indécis au Précis se joint.
C’est des beaux yeux derrière des voiles,
C’est le grand jour tremblant de midi,
C’est, par un ciel d’automne attiédi,
Le bleu fouillis des claires étoiles !
Car nous voulons la Nuance encor,
Pas la Couleur, rien que la nuance !
Oh ! la nuance seule fiance
Le rêve au rêve et la flûte au cor !
Fuis du plus loin la Pointe assassine,
L’Esprit cruel et le Rire impur,
Qui font pleurer les yeux de l’Azur,
Et tout cet ail de basse cuisine !
Prends l’éloquence et tords-lui son cou !
Tu feras bien, en train d’énergie,
De rendre un peu la Rime assagie.
Si l’on n’y veille, elle ira jusqu’où ?
O qui dira les torts de la Rime ?
Quel enfant sourd ou quel nègre fou
Nous a forgé ce bijou d’un sou
Qui sonne creux et faux sous la lime ?
De la musique encore et toujours !
Que ton vers soit la chose envolée
Qu’on sent qui fuit d’une âme en allée
Vers d’autres cieux à d’autres amours.
Que ton vers soit la bonne aventure
Eparse au vent crispé du matin
Qui va fleurant la menthe et le thym…
Et tout le reste est littérature.
ПОЕТИЧЕСКО ИЗКУСТВО
В стиха музика ти преди всичко вложи!
И затуй – предпочитай неравните стъпки,
меки – както случайни през въздуха тръпки,
и без тежест, – без важност, която тежи.
Нито своите думи избирай пък ти,
в техний шепот с вражда или обич унесен:
няма нищо по-сладко от сивата песен,
дето смътното с точното сляно трепти:
както хубави, кротки очи зад воал,
както знойният ден, който тръпне по пладне,
както в есенна нощ, избледняла и хладна,
небеса със звезди от лазурен кристал.
Че ний дириме само Нюанса – о, да:
не боята – единствено само нюанса!
Ах! нюанса: той сплита в прекрасни каданси
звук на флейта с тръба и мечтата с мечта.
Остроумие, Смях, Духовитост – от тях
бягай като от смърт, от тях нищо не чакай;
от смях простият само се вий и разплаква; –
туй е чесън потребен за грубий стомах.
Улови Красноречието за врата –
и смажи го без страх! А звънливата Рима –
обуздай я: тогаз стихът сила ще има –
инак той би приличал на сладка вода.
О, как Римата мами, и лъже дори!…
Кое глухо дете и кой негър безумен,
в празнодумния шум и в играчките влюбен
изкова таз дрънкалка за десет пари!
Затуй: Музика! музика само – помни!
Твоят стих да лети, пълен с трепетна пролет,
да унася душата в стремителен полет –
но към друго небе и към други страни.
Твоят стих да трепти като волна вълна,
както утрен зефир, сред простора безбрежен
от треви и цветя, вее тих и небрежен…
А пък всичко останало е: – книжнина.
превод Гео Милев, източник „Моята библиотека“
Nevermore, 1866 г.
О, спомен, спомен, пак ли ме преследваш? Есен.
Лъчите стинат и под купола небесен
лети самотен дрозд, а из леса понесен
ветрецът листите отвява с жална песен.
Вървяхме двама – то бе дивен сън почти! –
с коси развени и отнесени мечти,
и най-внезапно чух гласът й да звънти:
„Най-хубавия ден не си ли спомняш ти?“
О, този ангелски, неземно-сладък глас,
като че сребърна камбанка звън разлива…
И бялата ръка целунах нежно аз.
Ах, колко дъхави са първите цветя
и колко трели – щом с усмивка боязлива
за свойто първо „да“ отвори устни тя.
Les Coquillages, 1869 г.
РАКОВИНИТЕ
Всички раковини
имаха си своя красота
в пещерата, дето приюти ни.
Пурпурни едни – като кръвта
на сърцето, с плащ намятаща душите,
щом избухна аз, щом кипне в теб страстта.
Друга – сякаш немощ пак души те,
пребледняла, тръпнеща от яд,
че личи ми присмехът в очите.
Тази – с чара всепризнат
на ухото ти, а пък оная –
сякаш твоят розов, къс и плътен врат;
но една от тях веднага ме замая.
Le bruit des cabarets…, 1872 г.
ГЪЛЧАВА В КРЪЧМИТЕ…
Гълчава в кръчмите, красавици пред входа,
и голи кестени, забили клони в свода,
и омнибус — тайфун от железа и кал —
на криви колела зловещо заиграл,
с окръглени очи — зелено и червено:
работници на път към клуба, най-смирено
димящи под носа на вечния стражар —
с лули; подгизнали стени и тротоар,
и дъжд, асфалт разбит, и ручеи по края:
това е той, това е моят път към рая.
Le piano que baise…, 1874 г.
ЦЕЛУВАТ КРЕХКИ ПРЪСТИ КЛАВЕСИНА
Щастлив, досаден звук от звънък кшвесин.
Петрюс Борел
Целуват крехки пръсти клавесина,
а той светлее в розовия здрач
и музика изящна и старинна,
по-лека от крила и от коприна,
се лута тихо, като сдържан плач,
из стаята, където Тя премина.
Каква е тая люлка, в чийто плен
забравя своите горести душата?
Какво ли искаш в тоя час от мен,
къде политна, плах игрив рефрен,
за да умреш веднага до стъклата,
открехнати към парка свечерен?
Ars poetique
ПОЕТИЧЕСКОТО ИЗКУСТВО
Във всичко – музиката само!
И тъй, да полети стихът,
от тръпки да е той, без плът,
без нищо тежко и голямо.
Небрежност, грешки на места,
нима това ще те смущава –
преливат в песента мъглява
Неясното и Точността.
Това е маранята лете,
това е поглед през воал,
това е сводът посинял
със звезден хаос в студовете!…
Нюансът, а не тонът строг,
а не Цветът – о, не! – тогава
Нюанс, че само той сродява
мечта с мечта и флейта с рог.
Далече от Смеха нечестен,
от Остротите се пази –
дори Лазурът е в сълзи
от кухня, дъхаща на чесън.
Извий на Патоса врата!
И бди, със страст неуморима
наливай ум на всяка Рима –
на място да стои в реда.
Кой знае техните провали?
Луд негър или глух хлапак
ей тая брошка за петак
с измамен звън са изковали?
О, музиката – пак, безспир!
Че стиховете са крилата,
с които носи се душата
към друга обич, друг всемир.
Стихът ти в непозната местност
да скита с вятъра зелен –
над ръж и мента – ден след ден…
А всичко друго е словесност.
из „Пол Верлен. Поезия“, Издателство „Нов Златорог“, 1994 г., превод: Кирил Кадийски
Пол Верлен
Подбор: Надежда Александрова
