ПОЕТЪТ-ПРЕВОДАЧ ПРЕДСТАВЯ: ПОРТУГАЛСКИ ПОЕТИ И БЪЛГАРИЯ – статия на Сидония Пожарлиева
Имаме намерение да представим на читателската публика поредица португалски поети, приятели на България и на авторката – преводачка. Някои са участници в Международните писателски срещи (1970-1990) в София. Двама от тях са кандидати за Нобелови награди за Португалия: Фернанду НАМОРА и Антониу Рамуш РОЗА. А Ежиту ГОНСАЛВЕШ е поет-преводач на български поети и така е представен; Казимиру де БРИТУ е свързан с България, дори и сега.
Втората част са от по-младото поколение: Жузе Мануел МЕНДЕШ, председател на Португалската асоциация на писателите, преведе и помести в португалската преса български съвременни поети. Нуну ЖУДИС, професор, значителен културен деец, беше гост в България. И Жузе Жорж ЛЕТРИЯ – председател на Португалското дружество на авторите. Поканен, но не успя да дойде. Талантливи автори. А има още много, които заслужават опознаване. Представените тук поети и писатели, някои от тях критици, издатели, преводачи, са сред най-авторитетните, с национална и международна известност.
Трябва да се отбележи тяхна обща черта – принадлежността им, както мнозина други, към литературното течение неореализъм. Но докато Фернанду НАМОРА е сред създателите от първата му фаза (1939-40), Ежиту ГОНСАЛВЕШ е представител на втората (1950), „Поколението на Съпротивата” и колониалната война. Но той търпи влияние и на другите литературни течения, както впрочем и до днес се случва с португалските писатели. А Жузе М. МЕНДЕШ е представител на третата фаза на неореализма (1970-80), както и Жузе Ж. ЛЕТРИЯ.
Друга обща черта на всички е нетърпимостта им към подтисничество и социална несправедливост, (затова мнозина от тях бяха емигранти в европейски държави по време на фашизма), а в литературата – примерно отказ от римуваната поезия, която в Португалия се счита за остаряла форма, с малки изключения при някои поети. Същото се отнася и при превода на чуждата поезия, дори в оригинал да е римувана.
За отбелязване е още една обща черта – всички са повлияни от течението „модернизъм”, особено по отношение на формата: в правописа – писане без или с оскъдна пунктуация, с главни или само с малки букви в началото на реда, чести анжамбмани (пренасяне…), както още при Ежиту ГОНСАЛВЕШ., при Антониу Р. РОЗА и т. н. Всичко това са елементи на „поток на съзнанието”, характерен белег на това течение. То ясно проличава по-късно при Жузе М. МЕНДЕШ. А преводачката обикновено се съобразява с начина на писане на автора.
ФЕРНАНДУ НАМОРА
1919-1989
ИЗСТРАДАНО ИЗВИСЯВАНЕ
Роден е в село Кондейша, Северна Португалия. Завършва медицина в град Куимбра. Студентски бунтар, като лекар, обикалял села и градове, влюбен в професията си и в литературата. Още като студент, с група приятели – съмишленици създават прогресивното литературно течение – неореализъм, назовано така, за да се отличава от класическия неореализъм на 19-ти век. По-късно Ф. Намора се влияе и от други литературни течения, но остава верен на хуманизма и съпричастността към съдбата на обикновените хора.
В оня кипящ младежки период, той става „кръстник” на поредицата „Нов песенник” , която започва с неговата поетична книга „Земя“, 1941.
Фернанду бе човек с богата душевност, но стеснителен, деликатен. Ала, изключителен приятел, когато го опознаеш отблизо. Бяхме заедно много пъти и в България, и в Португалия, между годините 1977- 87.
Той бе много отговорен в обществените си задължения. И все пак, професионалният му дълг стоеше по-високо от всичко друго.
*
Ето един пример. Във връзка с излязлата тогава наскоро на български голямата му луксозна книга, в 2 тома, „Богове и демони на медицината“ (1983-84), в превод на С. Пожарлиева и нейна колега лекар, имахме среща с професор д-р Апостолов и негови студенти.
Но, преди да тръгна към хотела, за да го отведа, си контузих зле ръката. Докато стигна, ръката ми се поду. Пренебрегвайки часа на срещата, Фернанду лично намаза ръката ми и я превърза. После се обадихме на професора с извинение за закъснението.
Срещата мина чудесно. Студентите задаваха въпроси и със светнали очи от благодарност и уважение приемаха мъдрите отговори. Помолиха го да се застъпи пред издателството да направят допечатка на книгите, защото ги ползваха като учебно помагало. Те обхващаха романизирани биографии на лекари – учени от Хипократ до съвременността ни. Наистина, на следния ден Фернанду Намора изпълни молбата им.
Пазя и други случки в паметта си, които говорят за отзивчивостта и вярното приятелство на Фернанду. Примерно, запознанството ми, с негова помощ, с най-близкия му приятел Жоржи Амаду и съпругата му Зелия Гатай, също писателка и верен другар в трънливи му път. С тях останахме приятели докрай.
А приятелството между семействата ни с Фернанду и Зита, неговата съпруга, е още живо чрез дъщеря му Маргарида, дори и след кончината на родителите й, както и на моя съпруг. Особено ни сближи общата ни любов и уважение към нежния, меланхоличен български поет Димчо Дебелянов, на когото отдавна семейството ми бе отделило кът в нашата библиотека. А Фернанду, след посещение на родната му къща с паметника на майката му, написа прекрасни редове във великолепната си, мъдра философска книга „Дневник без дата“, година преди да си отиде от този свят, излязла у нас 2003 г. (преведена от С. Пожарлиева, която още от 1978 г. бе работила по превода на осем негови книги или части от тях – поезия и проза – публикувала и много отделни неща в печата).
*
Фернанду Намора е световно известен талантлив поет и писател, художник, участвал в самостоятелни и колективни изложби, учен, член на Португалската академия на науките и на чужди академии, общественик. Познат е с 30 авторски книги, някои от които филмирани, превеждан на 30 езика. У нас са преведени 10-тина. Получавал е много национални и международни награди за своята литературна и друга дейност, в това число и български.
Като творец трагик, той е изживял епохата на фашизма, времето на войната, радостта от „Революцията на карамфилите” и разочарованието от краха й. Отиде си с огорченията, болен от рак. Но пък остави вълнуващи произведения, дълбоко човечни, философски, с визионерски поглед към бъдното. Такава е и модерната му поезия, частица от която е подбрана тук. Поезия – вик, поезия – светъл трепет от надежда!
ЕЖИТУ ГОНСАЛВЕШ
(1920-2001)
БУНТОВЕН ДУХ
Роден е в Матузинюш, Северна Португалия. Учи и живее до края си в град Порту, който със стъпаловидността си прилича на град Велико Търново. Бил е чиновник, занимавал се с търговска и рекламна дейност, но най-вече е известен като поет и преводач, ръководил литературни списания и издателства. Покрай многобройните си пътувания по света, успява да напише и издаде 26 авторски и 12 преводни книги. Развива и богата национална и международна дейност в различни организации.
Превежда латиноамериканска и… българска поезия. Превежда и издава книгата „Стихотворения – Никола Вапцаров“ (1980), в неговото издателство Limiar /Праг, Начало/. Един чиновник, но поет, пише за звездоброеца над Фамагуста, тръгнал по поетическите моряшки пътища към оня благороден саможертвен завършек, който въпреки историческите превратности ще остане в душите на българите, а и на португалците чрез Ежиту. А през 1982 г., пак в Limiar, издаде книгата „Четирима революционни български поети – Ботев, Смирненски, Гео Милев и Вапцаров“. Пантеонът на българските поети борци се обогати от приятели.
*
Няколко години работихме с бъдещата професор Маргарита Дренска върху римувания вариант на книгата, както е в оригинал, но Ежиту не го възприе, спазвайки постулатите, установени в Португалия. Все пак се радвах, че такава книга се появи в родината му. И той написа на подарения ми екземпляр: „Para a Sidónia, velha Amiga, a quem este livro deve muito, com o abraço do Egito… / На Сидония, стара приятелка, на която тази книга дължи много, с прегръдка от Ежиту”
Заради тази важна своя дейност Ежиту Гонсалвеш получи у нас Международна награда „Вапцаров” (1984). А по-късно той издаде три книги с творби, някои посветени на страната ни: „Посвещение” (1989), „Махалото на чувствата” (1991), „И все пак се върти” (1995). Ние съответно се отблагодарихме с публикуване на антологии на негови стихове: „Цената на думите” (1986) – българско заглавие на книгата му „Политически стихове“.
В поредицата от луксозни антологии, в годината на негова кончина, се появи „Далечен полет” (2001, двуезична) с посветените от Ежиту стихове на България (подбор и превод С. Пожарлиева). Последен израз на любовта му към родината ни, която много обикна, посещавайки я многократно. И последен, тогава, израз на взаимното ни уважение и благодарност!
Представените тук стихотворения са от посочените по-горе книги.
АНТОНИУ РАМУШ РОЗА
(1924-2013)
ЗВЕЗДА ОТ „СЪЗВЕЗДИЯТА“
Една от крупните португалски литературни личности на ХХ век. Изтъкнат поет-визионер, писател, критик, есеист. Роден е в град Фару, Южна Португалия. Завършва романска филология. Има скромен живот на чиновник и преподавател, изучаващ езици, превежда от/на тях, навлиза в литературните среди, дори е директор на литературни списания. Чете много, облъхнат от световната философия и литература. Още млад, не остава чужд на социални и политически формации като Младежко движение за демократично единство. Изпитвал е доста трудности в живота си по време на фашизма.
Поет – философ, земен и по-късно езотеричен. В кипежа на литературните течения, той се влияе от тях, но има свой поглед върху литературата, дори и върху философията. Петдесет години той е ежедневен труженик, създал около 100 литературни произведения – поезия, теория и критика за португалски и световни творци. Съставител е на голям брой антологии, авторски и преводни. Превеждан е на много световни езици.
*
Антониу Р. Роза е известен в България с превода на Георги Мицков в две антологии, едната – заедно с други трима известни португалски поети и другата със стихове на разглеждания автор (от 1996 и 1999). Както и с голяма антология, ИК „Пламък”, 2006, в съставителство, авторство и превод главно на Сидония Пожарлиева и колектив, посветена на Португалската поезия и проза ХХ-ХХI век и друга с въведения и превод на стихове от важните книги на А. Р. Роза „Въображение за реалното“, 2007 – двуезична. Заглавието е внушено от самия него. Преводачката е публикувала многократно негови отделни неща в печата. Така се създава и утвърждава приятелството с Антониу и съпругата му Агрипина, също поет, което продължава с кореспонденция и до днес, след смъртта му.
Тя е била първият критик на новонаписаните му творби. Между тях двамата винаги е имало обич и хармония. Ето няколко думи, изразени заедно по повод на моя излязла книга, 2008: „СВЕТЛИНАТА е възможна. Може би сме малцина с тази вяра, но какво са Поезията, Изкуството, Приятелството, ако не форми на свързване със Светлината и Красотата…?! Навярно ще дойде Ден, в който цялата Светлина ще възтържествува над толкова мрак?!” Може би тези думи пък ми дадоха подтик за заглавието на последната ми авторска антологична книга „Мрак и светлина“, 2020…
*
Творчеството на А. Р. Роза е богато, разнообразно, силно метафорично, дискурсивно, с основни теми: Родината и Земята, Времето и Човекът, Всемирът и Светлината. Въпреки трудностите, Антониу Р. Роза е свободолюбив, слънчев човек, с висок поглед към космичния необят, каквато е и Агрипина. (Това е силната ни допирна точка в нашето приятелство.) Това е видно от някои заглавия на неговите книги : „Аз съм жив и пиша слънце“, 1966, „Точното неизвестно“, 1982, „Суверенна Родина“,1999, „Зараждане и Съзвездия“, 2005-2006 и други, или от критичните му книги „Поезия, свободна свобода“, 1962, „Съвременната поезия и въпросът за реалното“, 1970-1980…
Антониу Рамуш Роза е заслужено оценен в Португалия и в света. Получавал е много награди за своя упорит житейски труд. И той като звезда от съзвездието на най-добрите португалски поети винаги ще свети на поетичния небосклон на една страна, наречена като нашата „страна на поети”.
КАЗИМИРУ ДЕ БРИТУ (1938)
СМИРЕНИЯТ БУНТАР
Поет, прозаик, есеист, преводач на хайку, редактор на литературни списания, чиновник, за да изкарва прехраната си. Роден е в градчето Луле, Южна Португалия, с волно детство сред природата, в чифлика на дядо си. По-късно се премества със семейството си в град Фару, откъдето е и голямото му приятелство с Антониу Рамуш Роза. Учи в Англия, където открива японското хайку, което превежда и пише свое хайку. Издава първата си книга на 19 години, като Фернанду Намора.
Пътешества из света, запознава се с известни личности – от Алберти и Гийвик до Сенгор и Борхес. Не веднъж изпада във „вътрешно заточение”, особено в Германия и другаде. В Португалия, Лисабон, изживява години на борба, революция, любов и поезия, следват кризи, разочарования – обществени и лични.
Разгръща национална и международна дейност в много институции, например като председател на Европейската асоциация за развитие на поезията, в Португалския ПЕН клуб, съветник в Световната хайку асоциация, член на Световна академия за поезия и други.
В областта на литературната теория в Португалия, той се числи към групата „Поезия-61”, която е със социална насоченост и показва нова стилистика в развитието на португалската литература: по-голяма метафоричност и бягство от дискурсивността. Някои от стихотвореният му напомнят триредния стил на хайку, без да са хайку.
*
Основните теми на Казимиру де Бриту са близки до тези на Антониу Рамуш Роза, който е негов учител и не може да не е повлиян. Но стиховете доста се различават по съдържание и форма. Темите са близки до тези на Антониу Р. Роза: Природата и Земята, Водата и Морето, Музиката и … Тишината, Човекът – обществото и света, Животът и Смъртта, Езотеричността, Вечността на Любовта.
Написал е 50 произведения поезия и проза, оценяван подобаващо в страната си и в света. Получавал е национални и международни награди и отличия. Превеждал е чужди автори и самият той е превеждан на 26 езика, включително и на български: в печата, в антологии и отделни книги: „Напрежения“, 2002, книга с хайку, превод Н. Кънчев.
През 2006 ИК „Пламък” издаде специален брой, посветен на Португалската литература ХХ-ХХI век по предложение на С. Пожарлиева с въведения, подбор и превод, както неин, така и на колектив от лузофони. Сред авторите е и Казимиру. През 2011 година тя публикува антология „Музика на света“ само с негови стихове.
Казимиру беше на посещение в България, обикна я и се сдоби с приятели хайджини, с които продължава да поддържа връзки и си сътрудничи и до този момент.
Той е вече един смирен бунтар, помъдрял, с поглед към Необята.
Сидония Пожарлиева
