ПОЕТЪТ-ПРЕВОДАЧ ПРЕДСТАВЯ: ПОРТУГАЛСКИ ПОЕТИ И БЪЛГАРИЯ – 3 част – статия на Сидония Пожарлиева
ЖУЗЕ ЖОРЖ ЛЕТРИЯ (1951)
МНОГОЛИК ТАЛАНТ СЪС СОБСТВЕН ГЛАС
Искам да ви запозная с един от най-талантливите и трудолюбиви португалски поети и писатели на средна възраст.
Както селянинът става сутрин рано с мисъл и дейност да изпълни деня си с благодатен труд и да доближи хората до момента на готовия безценен хляб, така този творец не оставя нито секунда от времето да изтича напразно.
Преди още да е започнал неизменния си трудов ден, той с вдъхновение и любов, вече в съня си дори е заредил душата и ума си с римите на новото стихотворение за възрастни или за деца, или е наострил перото си за гневните чувства срещу неправдите от ежедневието в прозаично творение, или нанася вече на листа бълбукащите, оформили се още от предния ден заключителни журналистически мисли за неговата нова визия на бъдните явления. Негов девиз е сентенцията на един древен художник : «Nula dies sine linea» – Нито ден без черта (който е и мой от дълги години).
Това е напористият, многоликият поет, прозаик, детски писател, театрал, журналист, известен общественик…
ЖУЗЕ ЖОРЖ ЛЕТРИЯ…
Роден е в Кашкайш, малко градче в околностите на столицата, на океана. Завършил е право, история на изкуствата в Лисабонския Университет, Международна журналистика и работи като жур-налист в тази специалност, известно време преподава като такъв. Влага таланта си в радио-телевизионни програми, в драматургията, но най-вече в поезията, в детската литература, малко в прозата за възрастни. Изявен е и като преводач.
В млада възраст се проявява като композитор и певец, заедно с известния и в България, Жузе Афонсу, певецът на демократичната „Революцията на карамфилите” (1974 год.). Имаше близки връзки и с композитора Фернанду Лопеш Граса, роден в Кашкайш, също познат в България. Записал е 10 диска с песни, някои от тях забранени от цензурата на 50-годишната диктатура. Ж. Ж. Летрия композира музика за филми и театрални пиеси. През 1998 година излиза негов антологичен компактдиск.
*
Професионално е редактор и издател на вестници и списания, работейки десет години като заместник главен редактор на големия авторитетен вестник „Журнал де Летраш”, „Ж.Л”- Литературен вестник (1994-2004). Директор е на „Темпуш Ливреш” – Свободни времена и на редица други вестници и списания. Както и главен редактор на създаденото от него солидно списание, литературно-истори-ческо, социално и философско „Бока ду Инферну” – Устата на ада. Назовано е на местност със същото име в най-западния край на Европа, в родния му Кашкайш. Отдавна го е мечтаел. Затова набляга на темите за земята на дедите му, за националното богатство в областта на лите-ратурата и културата. Сътрудниците са от цяла Португалия, дори от чужбина. Така то се разпространява и там.
Едновременно е кореспондент на международни издания, член-кореспондент на Европейския колеж и Световната литературна академия, последователно вице-президент и президент на няколко фондации. През 1997 година е награден от Президента на Републиката с Ордена на свободата за активната му гражданска позиция и дейност.
*
Жузе Жорж Летрия е политическа и обществена фигура. Бил е двукратно общински съветник по културата, избран в родния си град. Член е на Португалската асоциация на писателите, на Португалското сдружение на авторите, а от няколко години работи в Лисабон като негов вице-президент, сега и президент.
*
Литературното му творчество е богато, огромно, вероятно много повече от 150 издадени и неиздадени произведения в областта на лириката, най-вече в детско-юношеската литература, по-малобройни в драматургията, в прозата. Наградите му са впечатляващи – почти всяка втора негова книга е наградена, някои дори преди да бъдат отпечатани.
Отначало е бил въодушевен, когато получавал награди. Сега вече ги приема спокойно. „Човек не твори само за награди” – ми казва той. Но държи на някои от тях много, примерно в Португалия от Фондацията Гулбенкян, двукратната голяма награда на ПАП – Португалската асоциация на писателите, а от международните награди: „Аула де поезия”, Барселона, „При плюрал” (множествена награда), създадена от Октавио Пас, Мексико и много други.
Всички те му дават възможност за нови познанства в различни страни и издаване на книгите му по света. А той пътува доста. Но скъпи времето си. Както ми разказва при последната ни среща в Кашкайш, 2001 година, когато е бил на посещение в САЩ за два дни, малко преди събитията от 11 Септември, го почувствал като „загубено време”. Той използва всяка секунда да пише, дори „на коляно” при пътуванията си. Но с удоволствие си спомня това в Бразилия, където посещава големите градове и се среща с младата публика. Винаги му било интересно да отговаря на нейните любопитни въпроси, вълнува се от разговорите с младежите. Може би затова пише поезия или проза повече за тях, от най-малките до младите.
ПРЕЗ ПОГЛЕДА МИ
И тъй, дългогодишното ни писмовно приятелство трябваше да намери последна среща в посочената по-горе година в един топъл и приятен октомврийски ден. Беше ми определил 15 часá в общината, където бе работното му място като общински съветник по въпросите на културата в родния му град Кашкайш. Там отивах за първи път.
Изпитвах любопитство към тази среща с автора на няколко преведени от мен книги или които щях да преведа по-късно през годините: отделни негови произведения – приказки или стихове с моя критика в антологии, общо 5 книги, както такива в печата и по радиото. Носех му за подарък екземпляр от луксозната ми двуезична осемтомна поредица „Португалска поезия“ – Далечен полет, 2001, като един от тримата поети там бе Ежиту Гонсалвеш, португалски автор, силно свързан с България (За него вече писахме в сп. „Картини с думи и багри“, бр.3/2021). А за настоящия автор е отделено място в същата поредица – в антологията Многозвучност, 2003.
*
И тъй, Жузе Ж. Летрия е роден, и живееше в оня момент, в едно от малките градчета, които обкръжават столицата Лисабон като светеща вечерна цветна огърлица. Тази картина много ми напомняше София и заобикалящите я села, които вече са квартали на града ни. Взех влака от Кайш ду Судре и за половин час бях в Кашкайш, тогава със 160 000 души население, сега много повече, според световната тенденция.
Имах два-три часа свободни до срещата, които ползотворно използвах да се насладя на сградите и прекрасно поддържаните цветни паркове с паметници на писатели и видни личности. Дори посетих две изложби – на Пикасо, разположена на три етажа в новопостроения със съдействието на Ж. Ж. Летрия Културен център и друга от съвременен журналист-фотограф със свидетелства за мизерията, в която битуват големи прослойки от населението на редица държави, от Португалия, Бразилия… до Индия.
Приближавайки се до Общината, грабнаха очите и душата ми красивите „азулежуш”. Това е обичайната за много сгради в Португалия незабравима облицовка с керамични плочки на външни и вътрешни стени. Наричат се така, защото основният им цвят е небесносин. Обикновено върху тях са изобразявани исторически и други сцени.
*
На вратата на сградата ме посрещна сърдечнно Жузе Жорж Летрия, усмихнат, с някаква скрита тъга в очите, петдесетгодишен, но жизнен, с прошарена коса и брада. Запозна ме веднага с любезните си, също усмихнати колеги. Разменихме няколко думи с тях, докато ме развеждаха из салона и други помещения, със стени, също облицовани с красиви „азулежуш”. Жузе ме покани в кабинета си. Навсякъде книги и разтворени папки. Разбираемо разхвърляна широка работна маса.
Извинявайки се, ми обясни какви неща работеше едновременно – довършвал детска книжка, редактирал вече написани стихотворения за възрастни, подготвяни за печат в сборник, трябвало да предава на следния ден бързо статия за вестник и т.н. и т.н. А междувременно пишеше доклад за заседание на Общинския съвет също за утрешния ден. И в това прозираше многопосочността на неговите занимания.
*
Не исках да губя времето му, затова веднага нашият разговор се насочи към интервюто, което ми бе обещал. И вместо за час, разговорът ни продължи съвсем приятелски цели два часа. С приповдигнат дух ми говореше за своята поезия, посветена на деца и възрастни. Децата бяха неговата първа мисъл и най-голяма любов. „Тази поезия е паметта за чистотата на детството, за щастливата ми младост, за красивите пътувания.” Обичал да се среща с тях и разговаря. Много неща научавал при тези срещи. Те разширявали неговите хоризонти. Задавали му понякога неочаквани въпроси – за насилието, за тероризма, за религиите и други подобни. С удоволствие , но и с отговорност им обяснявал същността на такива явления.
А вдъхновяващо било да работи чрез проекти в културната област за издигане на духовното ниво на младежи и възрастни, за развитие на неговото родно градче. И мисълта му бързо се влива в оня емоционален поток, готов да залее и разтърси душевните пластове на малки деца или на омъчнените все още или обнадеждени вече сърца на зрелите португалци и чужденци, четящи неговите творения.
Голяма част от разговора ни е отразена в написаното тук и по-горе . Стана дума и за наше общо сътрудничество с български вестници и списания, като „Български писател” и „Жажда”, органа на СНБП – Съюза на независимите български писатели, чийто член съм. Обеща също да пише критика за публикувани с превод творби от португалски автори. Той се съгласи, както и с това – реципрочно да участваме в неговото голямо списание „Бока ду инферну” по тема, предложена от него. Замисля се малко и казва, че се извинява предварително, ако поради заетост не може да удържи на обещанието си. (А беше канен да посети България. Не успя.)
*
И наистина стана така. След време, интервюто ми с него излезе във вестник „Български писател”, брой11/20 март 2002, както и друг мой материал с превод на негови стихотворения в списание „Жажда”, както бях обещала. А той не намери време да изпълни дадената дума.
Същото се повтори и сега през 2022, когато не ми прати неговите актуализирани биографични данни. Нещо, много горещо заявено. Заради мълчането му забавих настоящата си статия. Само да е здрав! Защото ми каза тогава, че е много изморен, имаше проблеми с болни близки…
След дългия ни разговор, Жузе предложи да ме заведе да видя местността „Бока ду Инферну”.
И наистина, този вдълбан, скалист малък залив, където вълните се разбиваха с гръмовен устрем, човек имаше чувство, че се намира действително пред устата на ада. Беше страшно и… красиво!
Важното е, че Жузе Жорж Летрия е голям автор, който чрез словото и музиката в него ни пренася в многозвучни пространства на историята и съвременността, както и дълбоко в безкрайната човешката душевност…
Сидония Пожарлиева
