ПОСЛЕДНИЯТ ДЕН НА ГОДИНАТА – поезия на Габриела Цанева

Отново е
последният
ден
на годината.

Отново е –
ден
за наказание.

Отново –
ден
за забравени желания
и равносметка.

Ден
за отчаяние;
за нова сметка;
за обещания;
за забранени начинания;
за…

Отново е –
ден
за начало
и край.

За криви надежди;
за вопли по нежни очи;
за наранени души;
за възторг
и за вой;
за бой
и отбой;
за строени
в редици
мечти.

Отново е –
последният ден
на годината.

*

Блуз.
Звуците
на хармоника
и пресипнал глас
се блъскат
в стените
между
ушите ми.

Пусто е.

Отива си хилядолетието –
не ми пука.

Откъде съм сигурна,
че утре пак
ще бъда тук?

Отива си денят –
какво от това –
друг ще дойде.
Не забелязвам.

Нощта си отива –
все това е –
ще съмне.
И продължавам.

Месеците следват
своя ход.
Сезоните се сменят.

Чакам пролетта –
пукването
на дърветата
с буйния им
хлорофилен плам.

Идва лято –
топлина.
Спъвам се
в самото му начало –
за миг-два.

Прескачам деня,
през който съм родена;
отръсквам се в тъмата
на следващото утро –
като куче,
изхвърлящо
от мократа си козина
дъжда…

Не съм спасена.

Но продължавам –
не ми пука –
и този път
измъквам се –
непроменена
от времето,
което опитва се
да ме яде.

Пак продължавам –
пържа се
под похлупака
на следващите ме
горещници.
Щастлива съм –
най-после Слънцето
изгря в душата ми.
И с него,
грешници –
горихме я.
Горя.

Вятърът поръси
пепелта;
подпали хлорофила
на дърветата
и натежа.

Нажежена
държа
товара си
от есен.

Отронвам
бели страници,
попили
белите ми спомени.
Летят
над прецъфтелите поляни –
като
закъснели пеперуди.
И падат –
като
бели камъни.

Отиде си и есента.

Завиха бели вихри –
кога крилата
на пеперудите
превърнаха се
във снежинки?
От студ –
за въздух
място не остана.
Замръзнах.
Скрих се
в капана
на топлата си стая.
През заскрежените
прозорци гледам –
замръзнали човечета
се движат по
асфалта.
Не се движат –
времето ли
спряло
е,
или
крачетата им
са залепнали
за лепкавата ципа
на леда.

Годината отиде си.

Не ми пука.
Продължавам.
Отиде си десетилетието.
След него второ, трето…
(Или те бяха преди това?!)

Не ми пука.

Времето е спряло.

Какво от туй,
че някаква пружинка
цъка
и бута механичните стрелки
във кръг?
Какво от туй,
че някакви дисплеи
без да щъкат
просветват
не във кръг,
но –
все едно –
пак симулират,
че отброяват
отронените
капки
от
Времето,
което
не руши,
не се руши,
не се променя,
не променя…

И затова –
продължи –
да не ми пука.

Душата ми мълчи.
Столетието гърчи се.
Пищи.
Съсухрено се сви.
Какво ни чака Утре?

Не ми пука.

Сива скука
от прозореца
пълзи.
Изпълни
топлата ми стая –
и ме зазими.

Ще чакам :

Пролетта –
да ме освободи;

Лятото –
да ме взриви;

и Есента –
когато
ще събирам
плодовете
на разкъсаните
сетива…

Отива си –
хилядолетието.
Да върви!

Душата ми
се пука
от набъбналите
в нея
спрели мигове.
Боли.

*

Боли –
това, което
в мен
роди
желание
за Друго…

И хвърли
каската
на черепа ми
в младата
трева.

Какъв е
коренът
на онова,
което
тласка ни
към Още?

Себеоткриване?
Себеизвайване?
Себедоказване?

Осъществяване…
Овеществяване?!

Себеизяждане?!
Себеразграждане?
Себераздаване…

31.12.1998-03.01.1999 г.

Из „Реши се и ще си свободен“, изд. „В. Люцканова“, С. 2001 г.

Габриела Цанева