В ПАМЕТТА НИ: ПЕТКО ОГОЙСКИ

ПРЕДЧУВСТВИЯ – стихотворения на Петко Огойски

01.11.1929 г. – 22.01.2020 г.

КЪМ ТИРАНИЯТА

Ето – над мен са ръцете ти.
Кръвта по тях е от брата ми.
Смее се, тлъсто, лицето ти,
изпило смеха на децата ми.

Гнойни са язви очите ти –
ден и нощ те са подире ми:
зорко оглеждат петите ми –
як ли е още синджитър ми.

В сълзи майчини миеш се.
Хляба от гърлото вземаш ти,
потта от телата ни пиеш ти,
волски голям е корема ти…

Бащин имот ти отнела си,
дядов гроб скъп поругаваш.
И песни чужди запяля си.
И знаме чуждо развяла си.

От черепи наши иззидани
твойте дворци са създадени –
сляпа за гняв на обидени,
глуха за вик на ограбени…

За свободата и правдата
ти държиш речи кощунствени
Край телени мрежи и карцери
щикове имаш излъскани.

„Пей и хвали“ – заповядваш ти,
погребала право и истина,
по указ тъжим и се радваме .
свободата е ерес потискана.

Стражата Страх е застанала
на врати, на прозорци и пътища –
раце и езици е схванала
по всички посоки и кътища.

Затуй песента ми измъчена
ме като шепот на устните.
И моята уста е заключена!
И мойте ръце са отпуснати!

Плевенски затвор, 1951 г.

ПРЕДЧУВСТВИЯ

1.
В тъмна клетка
със решетка
чувам горък детски плач…
Ледни тръпки,
с тихи стъпки
крачи моят зъл палач.

А във мене
глухо стене
мойта бавна, сива смърт.
Нейде малък,
мирно жалък
имам свиден, топъл кът.

В стара къща
там прегръща
клета майка три деца,
мен очакват
и оплакват
там напразно три сърца…

2.
Многогърба
и стозъба
змия сива
се извива
да целуне моя лоб,
нощ неверна,
синьо-черна,
злобно хлипа,
тихо пипа
и копае моя гроб…

Деца, спете,
не следете…
Не последен
неугледен
аз оставям този свят.

Помълчете,
съберете
свойте сили,
деца мили,
вам оставям го. Напред…

3.
Зов на птица
улулица
кобно писна
и увисна
над гората месец млад,
тъмно клони
със поклони
в нощ звовеща
ме посрещат,
сви сърцето остър хлад…

Пръст незнаен
в храст потаен,
бди ехидно
и безстидно
стиска спусъка студен…
Там далече
в синя вечер
три сирака
ще дочакат
вестта кървава за мен…

Старозагорски затвор, 1963-1969

СЕЛЯНКА В ГРАДА

Седи на пейката в градината
с ръце под пъстрата престилка,
с уста напътствено позинала,
че внучето на люлките кандилка се
Но глъхнат като шепот думите,
увисват жестовете разтревожени
паважът гъне се под гумите,
ръмжат трамвайни коловози.
Пак яхва колелото внучето
и литва с вик по тротоара…
Ах, нещо ще се случи там
и пак снахата ще се кара!
Но нека, пусто, да се стъмни,
да легне в кухнята до мивката,
със сълзи шепите ще пълни тя
такава й е тук почивката…
Докато в хола гледат мачове,
ще мисли за дома, за стария,
и ще оплаква с всички плачове
една своя, собствена България!