ПРИКАЗКИ – два къси разказа на Рени Васева

ПРИКАЗКА ЗА БАБА И ДЯДО

Погребахме първо бабата. Тя си полегна един следобед под ореха и си остана там до вечерта. Дядото й се развика, както винаги, да ставала да му слага вечерята. Ала аз чух как орехът въздъхна, как пропусна пръстите на вятъра да рошат косата му, а после го изпрати с жални вопли из селото да разнесе скръбта. Знаех, че оттук-нататък духът на бабата щеше да разклаща клоните на ореха, да плаши птиците и да ме гони, защото тя хич не ме харесваше.

Дядото вика, вика, пък се смълча. Някак отведнъж се смълча. Все едно нещо го преряза през гърлото. Чак се задави, закашля се. И тръгна към вратата. Излезе навън. Звездите лазеха по покрива на къщата, небето надничаше през всичките си прозорци. Дядото се залута из двора. Аз го побутнах малко, пооправих му крачката. Викам му: „Няма как, дядо! Трябва да се стягаме! Да не вземеш сега да тупнеш и ти. Не съм готов още да ви изпратя и двамата.”

Сега вечерите бяха различни. След погребението дядото се затвори в къщата и почти не излизаше. Сигурно го боляха краката, а може и да го беше страх.

И млъкна. Сякаш оня последен вик в тъмното оная вечер му изтръгна гласа. Само гърдите му старчески хриптяха, кашляше, плюеше и бършеше с ръкав очите си.

Аз най-демонично си витаех на тавана и все се ослушвах. Можеше пък и да продума…

Навън вече бе есен. Застудя. Дръвца пак щяха да трябват. Малко останаха, подредени от бабата в стройна купчинка под навеса. Къщата се прихлупи съвсем. Стените се напукаха още повече, още една врата се изметна. Стъклото на кухничката се счупи и дядото мушна картон.

Седеше той до масичката по цял ден, гледаше ръцете си и мълчеше, мълчеше… Съклет да те хване от тая тишина. Скърцах с врати и прозорци, виех зловещо, кънтях със стъпки, оставях прашни следи… Нищо не помогна. Жив се погреба тоя човек. Цял живот хокаше бабата, даже я побийваше, като беше по- млад. А сега онемя от мъка.

А аз ходех под ореха и си говорех с нея. Отсърди ми се тя. Добра душа излезе.

ЖАЖДА

Знаех историята на къщата, защото в нея живеех твърде отдавна. И все с баби наоколо. Прабаба ми разказваше, че хората измисляли врели-некипели. Уж вграждали жена в темелите, да е здрав градежът. И жената таласъмясвала, покой не намирала вече. От стая в стая вървяла нощем, все подреждала, отваряла ракли и скринове, тропала в малката кухничка…

Така разправяли хората. А баба ми кривеше щастливо таласъмското си лице и казваше:

-Не, сине. Ние сме извлечени от кладенеца. И след хиляда години пак в кладенеца ще си отидем.

Питахме баба кой ни е извлякъл и защо, а тя вече задрямваше и нарочно нищичко повече не казваше. Да ни плаши, да не смеем да излизаме навън, да не оглеждаме лицата си в геранчето на двора, защото водата теглела.

Това лято беше горещо и сушаво. Геранчето вадеше само кална вода. Баба Цвета, при която се бях заселил отдавна, се ядосваше, защото доматите гинеха. Листата им почерняваха, вътрешностите им мухлясваха. Всяка сутрин старата жена проверяваше връхчетата и мърмореше, че почват да гният.

Аз също страдах от жегата, затова по обяд си подремвах на тавана. Излизах по село късно вечер и само раз-лайвах кучетата, вече никого не можех да уплаша. Ама пък беше по-хладничко.

И тая вечер луната ме гледаше право в очите, слязла ниско над къщите, пръснати като шарени пионки от „Не се сърди, човече”. Беше достатъчно светло и се изкушавах да погледна в геранчето. Само един поглед, колкото да усетя, че съм жив.

Слизах по паянтовата стълбичка от тавана и внимавах да не скърцам, че баба Цвета лесно се будеше. И я чух. Песента. Тъжна песен с думи за несбъднато щастие. Идваше откъм геран-чето и полъхваше заедно с вятъра право в лицето ми.

Аз съм нисичък, та се върнах едно-две стъпала назад, за да видя. Луната огряваше млада жена, седнала на коритото. Гледаше в ръцете си, по-клащаше се напред-назад и пееше с глас на ангел. Дявол мой! Как не я беше страх тая жена сама посред нощите!? И да пее. Чува се чак на баирчето. Въздухът трепти, трепти. Песента прави пътека по поляните и стига до изворчето в падината. „Води се по вода” – мисля аз – „Странна работа. Я чакай да събудя баба Цвета”.

Лекичко слязох в прустчето и надникнах в мутвака. Миришеше на изпечен хляб. Пипнах печката – беше студена. Погледнах в нощвите – хлябът беше увит като бебе в червена покривка. Преглътнах.

Вратата на стаята стоеше отворена. От Цвета нямаше и следа…

Събрах кураж и излязох навън. Приближавах бавно пеещата жена. Все още не виждах лицето й. Но някак си разбрах, че чака някого. Нямаше да дойде. Виждах го да води жадното си конче през пусто поле. Виждах го да залита, после падна, а кончето продължи напред, навело скръбно глава. Нямаше да стигне далече.

Престраших се и приседнах до коритото. Вгледах се в лицето на жената – беше разделено на две половини. Старата отчаяно тъгуваше за живота, а младата се усмихваше на смъртта.

© Рени Васева