ПРИМИГВАЩИ СПОМЕНИ, ИЛИ ПЪТЕКА – есе на Венелин Терзиев

Зимата все още намръщено се съпротивлява и не дава дори минутки слънчево усещане. Училищният ден е приключил, а настъпилото свечеряване напомня за края на този ден. Спирката е наблъскана с възрастни хора и събралото се множество деца, които очакват доста напрегнато и нетърпеливо вече закъсняващия автобус. Появата му е съпроводена с кълба от дим около него. Пристига пуфтейки, досущ като стар изморен влак, с което и ни напомня, че дните му живот са на привършване. Всички веднага се запътват към отворилите се автоматични врати и нахлуват в него заедно със студенината на събраното чакане. Навалица от хора са притиснати един в друг, но това не успокоява хладния въздух, който отново и отново пристига при всяко следващо спиране. Нашето пътуване продължава до крайното автобусно обръщало, което е и начало на следващото зимно провлачане от спирка до спирка.

Вече напуснали автобуса „Чавдар“, тръгваме подтичвайки през кално заснежените пътеки на очертанията на улицата. Влизаме по възможно най-бързия начин през тесния коридор и вече сме в насъбралата топлина стая. По това време прибирането от училище, и по-специално от неговата втора смяна, се случваше в часовете от деня, когато тъмнината се бе разпростряла навсякъде около нас. Тези дни бяха от онези, мрачните, когато присъствието и отсъствието на електричество в домовете ни се редуваха. Бяхме попаднали под неспирните вопли на променящата се действителност в едно друго общество, което, тогава, в онези премигващи времена, обещаваше да бъде по-добро, и по времето на което всички бяхме подложени на изпитанието във вечерните часове да се вглеждаме в лицата си под плановия ритъм на поредицата от включвания и изключвания на тока.

Вечерта предполагаше своята обичайност и всички се бяха събрали в притихналата кухничка на този дом. Газовите фенери създаваха вече появилото се привично усещана на вечерта, както и характерната миризма. Радиоапарата „ВЕФ“ беше привързан като в болнична прегръдка за вливанията му на ток от приспособлението, което придържаше акумулатора, който пък от своя страна придаваше звукова цветност на тази поредна вечерна среща. До времето, когато отсъстващото осветление щеше да се завърне, имаше повече от час и всички стояха притихнало и почти неподвижно на своите места. Вечерята щеше да бъде в това състояние, където думите щяха да властват, а звукът и картината от телевизионния приемник щеше да господства едва в по-късните часове на закъснялото време.

Стаявам се в прегръдката на зимата.
Стоя замислен с поглед празен.
Апатия отвсякъде, незрима,
потъва с мен във бездна от мълчание.

Изправям се в прегръдката на зимата,
отричайки властта на тъмнината.
Оглеждам се – навън светът го има,
очаква ме с ръката на приятел.

„Пътека“, Стилиан Янев

Придошлата светлина идва с примигване на лампите, разположени на няколко места в малката всекидневна стая, и техните силуети, наподобяващи на висящи секири, изчезват за този отрязък от следващите будни два часа. Характерното бучене на хладилника, който досега тихо мирува в коридора, се променя настъпателно.

Панически всички се запътват да свършат замрялата досега работа. Ние все още сме неангажирани по какъвто и да е начин с домашни задължения и трябва бързо да оползотворим светлото време в банята, за да я освободим за следващото ѝ използване. Това бързане ще приключи с още по-бързо преминаващите два часа просветване и ще затихне в пълновластието на следващите два часа тъмнина.

Приготовленията за тъмното пристигане на нощта са наближили и тези два часа на вечерна суматоха са приключили. За нас е отредено място тук в дневната стая, защото е най-топло през цялото време на тъмното пребиваване на нощта. Останалите се запътват към бързо изстиващите помещения, които са сгрявани от ритъма на идващото и отиващото си електричество.

*

Какво е Душата ми? Крясък на птица,
стон във нощта – нечут, неразбран…
Шепот и вик – за обич и близост…
Рисунка на странник – тъжен и сам…

Какво е Душата ми? Птица затворена,
която копнее в света да лети!
Но блъска се в своите лабиринти, окови,
не вижда хоризонти, а само мъгли…

Какво е Душата ми? Умора, меланхолия,
следи от отминали, безсмислени дни…
Страхове и въпроси, иронична риторика,
а Животът за нищо не спира, уви…

„Какво е душата ми?“, Стилиан Янев

Дълго време след като са ни оставили сами продължаваме да се лутаме между играещите пламъчета на печката на дърва. Все още се чува лекото цвърчене на току-що поставените големи цепеници. Мърморенето им е предизвикано от останалите позамръзнали повърхности, които под вече огненочервените въглени се усещат в силата си на разгорелия се огън. Тишината е все по-силна. Не се усеща огненото изсушаване на поставените възголеми дървета, а и пукането им вече е притихнало. Пламъкът преминава в своите по-жълтеникави оттенъци. Ритъмът на отблясъците се поуспокоява, а на отсрещната стена сенките им забавено се прегръщат.

Мълчаливата тишина им е дала възможност да изиграят своето представление докрай и сега, доближавайки се до финалната сцена, то все повече намалява своята ритмичност.

Вървя напред – към красотата!
Търся я в безброй очи!
Не искам друго под дъгата –
само топли, истински души!

Любовта във мен бушува и измива
отровата от лошия подлец.
Нежността е онзи близък прилив,
който ме превръща във… Човек!

„Онзи прилив“, Стилиан Янев

Мисли и пламъчета се кръстосват в невъобразима блъсканица и отново разплитат нежната плетеница, която се е образувала. Мислите са някак леки, а сънят, който напира да дойде, обещава да е също така лек и спокоен. Съзнанието не усеща натоварване на трудните мисли, а това намигване на светло и тъмно е по-скоро романтично преглъщане на нещо така мимолетно, че го запазихме при на̀ръча от скъпи спомени на детството. Неодобрението на повтарящата се несгода бе така временно и ненатрапчиво присъстващо, че си остана в онова време и пространство. Времето е избелило бялата риза и тя изглежда в днешните ни спомени по още по-светла.

Денят си е отишъл с поредния странен спектакъл от мисли и настръхваща до любовен екстаз чувствителност от разнородност на очаквания и прилив на топло успокоение.

Новият ден във хола ми влиза,
гали ме Слънцето с топли лъчи.
Аз се събуждам от детския писък –
но не искам да ставам – Душата ми спи…

Новият ден… За какво ми е? И какво се променя?
Минават години, белеят коси…
Аз къде съм в Света и дали ще намеря
работа, щастие, две топли очи?…

Из „Новият ден“, Стилиан Янев

*

Странно, този спомен дойде отнякъде, а се беше прикрил нейде в последните преминали години. Отдавна няма препятствия към идващото електричество и то си стои постоянно при нас. Минералната мазилка упорито е закрила играта на пламъчетата от печката на дърва, а и самата тя отдавна е някъде захвърлена непотребна. Дограмите не са онези дървените, а спускащите кафеникави дебели завеси са заменени с ролетни щори, които се управляват от ключ, надлежно поставен до този за осветлението. Дори и леглата с метални рамки са изнесени някъде, а хладилният шкаф, без нито едно петънце от ръжда, стои безмълвен в коридора. Тъка̀ните черги са отстъпили място на вълнист и мек мокет, а пламъчета са заменени с променящите цветове на събрано в метална кутия нощно осветително тяло.

Блистерът на моята маса
ми обещава нелепо спокойствие…
Само на ръка разстояние –
пресягам се – чаша вода… и толкоз.

И тревогите лесно изчезват –
потъвам в блажена омая…
С таблетката – малка, свещена –
се отпускам, заспивам, забравям…

Няма горчилка, болка, ранимост,
отсъстват проблеми, страхове и терзания,
притъпява се моята свръхчувствителност,
отлитат всичките мои разочарования…

А на другия ден светът ме събужда –
и пак ме ранява, пронизва и брули!
И отново съм сам, непомилван, ненужен,
и Душата боли – уморена, прокудена…

„Блистер спокойствие“, Стилиан Янев

Днешният спомен отново се загуби някъде и непотребен едва ли ще се върне отново. Оцеляха само усещанията от онова време, което беше съхранило човешкото присъствие на тези дни.

Русе, 17 март 2023 г.,

проф. д. н. Венелин Терзиев

Стилиан Янев, „един акорд от сложен послеслов“, романтичен и патологично чувствителен мъж от Варна, само на 37 години, с богата и фина душевност. Човек на думите, на изкуството и на вятъра. Търси отчаяно своя път и мястото си в света. В стиховете му се налага темата за меланхолията и самотата на човека в големия град. – бел. на авт.