ПРИРОДОПЯВАНЕ – Лъчезар Селяшки

ПРИРОДОПЯВАНЕ – стихотворения на Лъчезар Селяшки

ПРИРОДОПЯВАНЕ II

Лежа по гръб на хълма – сам, на слънчев прицел –
безимен, топъл кръст от тишина.
В разтворените шепи – камъче и птица.
Небето днес е слязла далнина

в зениците на моите очи.
И дишам с ритъма спокоен на брезата,
и вслушвам се в гласа зелен на светлината –
тя с твоя глас възрадвано звучи.

И аз съм целият възторжен звук
и нежен трепет. Ето – ти си тук, любима,
и аз съм тук – родопски син. Съм. Тук.

И пак ме милваш с весели лъчи,
ти, моя мълчалива кръстнице – незрима
сълза и пристан в пъстрите очи.

"Природопяване", автор Лъчезар Селяшки, изд. „Ерго“, София, 2022
„Природопяване“, автор Лъчезар Селяшки, изд. „Ерго“, София, 2022

ЛÈСНИ СЕ, ГОРО

На жените от групата за пеене „на високо“
от с. Сатовча, удостоена с престижната европейска
награда „Хердер“ през 1988 г.

Лèсни се, горо –
песните есенни
в глухи дворове
вятър отнесе.
Птици вечерни
в пусти гърнета
мътят безверие,
глъхне селцето…
С устни напукани
пламенно пеят,
пъстро се спускат,
пафти им греят.
Клони препречват
пътя безверен,
пътя далечен,
горо безмерна.
Светли сигнали
в космоса пращат.
А в интервалите –
слънце сякаш –
топла сълза
проблясва..

САМО

Луната прелиства хладно
и небрежно
пясъчните страници
на нощта.
Спят всички деца,
прегърнали нежно
най-милото жирафче
на света.
Спят всички бездомници
в самотата си безбрежна,
превзела ронливото пристанище
на света.
Спят и политиците
в уютни интригантски убежища,
слезли от пресипналата трибуна
на света.
Спят и всички болни,
приспани от упойката на надеждата
в безкрилата клиника
на света.

Само безсънната душа на поета
прекрачва с усмивка нощта,
за да се слее
с неравноделния тракийски ритъм
на Господ Бог
и на Родопа планина.

*

Към върха –
пролетен снежник,
към копнежа
да докоснем
за първи път устни
с препускащи пулсове
и запеят от възхита
минзухарите
в очите ни.
Деца на свят
безграничен –
поне за миг единствен
от безпаметната вечност
да бъдем заедно.
А после…
в съня, далечна,
ти не тъгувай,
не питай.
Върхът –
негаснеща факла –
пак ще събере
душите ни –
блестунки,
търсещи в мрака…

РУИНИ

На хълма жълт с цветя – съзвездие –
мълчат руини, с мъх покрити.
Слънца – следи от свят изчезнал –
живеят в камъка гранитен.

И сякаш капки кръв край него,
сияят макове и храсти
горят в следобедната жега,
докоснати от дъх на ястреб.

Прииждат гласове далечни
сред сива каменна забрава –
звънтящо като меч наречие
в река подземна продължава…

Пламти и в моето дихание
искра, дошла от тъмнината.
Чрез слово – в радост и страдание –
и в други да пламти – нататък.

ПОЧАКАЙТЕ, ЩУРЦИ

Диптих

I

Почакайте, щурци, косят тревите
в ливадите на пъстрото ми детство.
Звънят като звънци над вас звездите,
пригласят на приспивната ви песен.

Под пълната луна ухаят копи,
тъй както в детска трепетна рисунка –
сребристи древни хълмове и топли
убежища за юлските светулки.

Почакайте, щурци, изтича лятото –
небесен ручей бърза с факла лунна.
Проблясват плахи сърчица в брезата,
потрепва горест в гласните ми струни.

II

Заминаха си щъркелите,
тъй както лани –
точно на Голяма Богородица.
Нощем в съня ми –
в двора на църквата –
събират съчки и пух от облаци.
Денем още се мяркат за кратко –
бели листа в небе разискрено.
Преваля лятото.
И зъзнещ дъжд ще плисне,
ще проговори тревата суха
наесен.
Сякаш антена, ще скърца глухо,
за песен
ще се ослушва тополата.
Дордето
в гнездото от тлееща мъгла
сред клоните й голи
засветят
на зимата белите крила.

ПЧЕЛА

На баща ми

Пчела, внезапно натежала, падна
до цвете – синьокрила пеперуда.
Безжизнена – след кратката си радост
забила жило в моята почуда.

Лежи на синора на жарко лято –
изгубена в тревата златна брошка.
А слънцето е пита, с мед налята, –
богатството на стар вселенски кошер.

Нищожна смърт, какво ли тя променя?
Изглежда нищо, абсолютно нищо.
Но плаче детската душа смутена,
усетила в меда горчива нишка.

ЯБЪЛКА

Диптих

I

Бяла ябълка.
Слънце утринно
или Жар-птица
в клоните пее?
Духне ли вятър,
светват очи
златисти.
Бяло е
небето над нея
и земята под нея
е бяла.
Пее птицата.
Спри се,
послушай.
Ако си болен,
ще оздравееш
ако си сляп,
ще прогледнеш.

II

И ябълката в малката градина,
от мама посадена, пак разцъфна –
уханна пряспа. Вечер месечина
сред клоните се мярка – златен пръстен.

Но, скрито сред нестихващ цвят, гнездото
на прелетните птици пак е празно.
Не се катери черната ни котка
с проблясващи зеници – два елмаза…

Цъфти, не знае – в Другата градина,
до свиден гроб, расте една дивачка –
с разкошен цвят, но кисела роднина.
Две птици прелетни там тихо плачат.

ДИВА ЧЕРЕША

Черешко, чорна вишничко…
Родопска народна песен

Разцъфнало дръвче – самичко
в прегръдката на нежна шипка.
Черешке дива, с безразличие
край теб минава пътят сипкав

на всекидневните надежди…
Тръпчиво-сладките сачмици
даряваш всяко лято щедро
на черни като въглен птици.

Какъв е смисълът накрая? –
не питаш. И цъфтиш напролет.
Не се виниш, не се терзаеш
за незавидната си роля.

СЛЪНЧЕВО ПЕТЛЕ

По пътя, заснежен от вчера,
върви усмихнато дете –
олтара слънчев да намери,
да хване яркото петле.

То пееше на небосклона
с немигащо око от жар.
Но скоро скри се – плод отронен,
златист балтийски кехлибар.

Момченце в мен, ти не тъгувай!
Ще имаш загуби безброй.
Една сълза по-скъпо струва
от щедро заплатен покой.

ВЕЧЕ НИЩО

… вече нищо не иска сърцето
Осип Манделщам

Колко много пътеки те викат,
колко много слънца пъстроцветни,
самодива зове сред тревите…
Вече нищо не иска сърцето.

Ново утро, а вече познато
ти е всичко и гледаш без трепет
как на хълма догарят крилата…
Вече нищо не иска сърцето.

Вече нищо не иска сърцето?
Колко лесно умът го изрича,
а сърцето ти търси в несрета
нов мотив – непокорно лисиче.

СИНЕОКА СЪЛЗА

В бедния забравен дом
на безименната улица
само сезоните идват на гости.
Недогоряла свещ –
старата жена
всяка сутрин застава до прозореца
и гледа как млади мъже
с брутални лица
излизат от елегантните костюми
на автомобили,
как подивели за любов жени
святкат към тях с пясъчни очи
на тигрици.
Старата жена вече не пита
кога ще свърши
унилото дишане
на нейния повехнал сън
в огледалото.
Часовете падат –
безброй
гнили
круши
в градината,
обрасла с разбърканите коси
на къпинови храсти.
Една сълза синеока
всяка вечер
търси път между звездите
и болезнено заслепително
свети от нея
лицето нощно на града.

Из „Природопяване“ – стихотворения, Издателство „Ерго“, София, 2022

Лъчезар Селяшки

Подбор: Павлина Петкова

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *