ПЪРВИЯТ УЧЕБЕН ДЕН – Венелин Терзиев

НА ПРАГА НА ПЪРВИЯ УЧЕБЕН ДЕН – статия на проф. д. н. Венелин Терзиев

Първият учебен ден е празник, който ние българите, а може би и не само ние, свързваме с първите наши учители. И разбира се, в това няма нищо странно и неестествено. Обикновено в такива дни усещаме онова специфично чувство на първите пориви за знание, спомените за първото ни училище, първите ни срещи с хората, които са застанали пред дъската. Тези спомени остават отчетливи и трайни за цял живот И в мен както първият учебен ден, така и всеки 24 май, имат и носят особеното усещане за най-истински и най-съкровени празници, които стоят близко до душата и сърцето на всеки един българин.

Историята ни е съпътствана с достатъчно много факти и обстоятелства както за книжовните школи, така и за онези българи, които са носители на свещения просветителски дух. И ако днес сме обезверени, преливайки от пусто в празно в прозаичната ни действителност, то още повече имаме нужда от такива празници и от хора с просветителски дух и сила.

*

„Учителят трябва да бъде търпелив като вол, добър като агне и телесно здрав като битолски просяк.“ – пише Христо Ботев. И ако думите на този велик българин бъдат осмислени и разбрани по най-добрия начин, то ще проумеем, че ние се осланяме на силата и търпението на нашите учители да предадат знанието по най-добрия и успешен за техните ученици начин. Защото търпението и силата на познанието са носители както на нашата същност, така и на нашата сила и идентичност.

Обикновено ние сме склонни да отричаме, да не приемаме или да се съмняваме във всичко и всеки, а понякога дори и да бъдем несъвсем съзидателни в своето си съществувание. Нашето житие и битие в близката и по-далечната ни история изобилства с такива обстоятелства и действия. Иван Хаджийски в „Бит и душевност на нашия народ“ пише: „Не пораженство, а предателство е кабинетното капсулиране и хвърлянето оттам стрели на песимизъм върху измъченото чело на нашия народ, чакащ своите водачи“. Та нима днес не сме свидетели на подобни поражения и отново чакащи водачи? И ако немислимото повтаряне на събития и грешки не ни бе станало национална черта, то всичко би било доста по-приемливо и по-обяснимо.

*

И каква ирония на съдбата – отново един виден троянец, академик Ангел Балевски, из своите „Мъдри съвети“, ни казва:

Когато си започнал света да опознаваш

и бавно, неохотно, все пак да осъзнаваш,

че ръстът ти е малък, а другите далеко

със всичко са над тебе, не ти е било леко.

Създал се е в ума ти комплекс за малоценност,

че всички забелязват духовната ти бедност;

но ти не се предавай и не развивай склонност

към глупави оценки и някаква си скромност.

За всичко има начин целта си да постигнеш:

макар и да си глупав, все пак да се издигнеш –

щом следваш ми съвета, що най си е пригоден

за свят такъв объркан, без подтик благороден.

Най-първо наежи се, показвай арогантност

и пълна нетърпимост – ни капка толерантност,

когато се говори за хора, за идеи.

*

Днес, когато търсим своите водачи, когато преодоляваме видими и невидими кризи, когато търсим смисъл в смислените или в безсмислените неща, когато водим битки или се мразим, защото така е по-удобно, когато онази пошлост на простака е приемлива и вездесъща, то е истински смислено да търсим добрите примери и истинските хора. Понякога умората си струва, независимо че тя е изписана на лицето на човек. Усещането за свършена работа и мисия доставя онова удоволствие, което те кара да преодоляваш препятствията и да вървиш напред.

Разбрах, в този злобен свят, че първи по определена тема почти винаги се изказват тези, които нямат обяснение за своите неудачи и неуспехи. Дали ще приемем техните подмятания и недомлъвки е въпрос на личностна преценка. Но едва ли можем да приемам безразлично огромната неграмотност и некомпетентност, защото тя ни залива и дори в някои случаи е непоносима. И някак естествено се сещам за малките гари, които все си мислех, че са нещо романтично – като спомен от детството или нещо различно?! Уви, малките гари са изпълнени с онази човешка мръсотия и низост, че май умишлено трябва да ги пропускаме.

*

Но къде тогава остава чувството за справедливост и честност? Или нищо подобно няма как да се случва в този побъркан свят… Препускаме по пътя си и все се натъкваме на малките гари. Поспираме за малко и вместо чист въздух се нагълтваме с тежък дим, по-лош и от цигарения. Пустият му бърз влак, на който толкова искахме да се качим – все спира на неподходящото и мрачно място.

Ах, тези малки гари – как не намерихме време и сили да ги почистим от тази мръсотия и да не оставяме тя да ни задушава, заглушава или просто залива. Ах, този претъпкан и пълен с хора влак – трябваше май скоро да стигне на онази прекрасна, голяма и чиста гара. А той все не пристига и не пристига … Дали релсите са се поизхабили или пък локомотивът е поостарял – съвсем не е ясно, но все пътуваме и пътуваме.

И няма нищо по-чудно и по-необикновено от надеждата да се случи нещо неестествено, но уви заразата е плъзнала и е неконтролируема.

„Ние свикваме с лошото, другите народи го оправят“.

Правдиви думи, изречени от Марко Семов – един съвременен просветител и будител.

Наша е и поговорката: „Червата ти да се влачат, ти казвай, че това е поясът ти!“ Такава вяра ние все още имаме, неизчерпана, самозареждаща се, все още неподвластна напълно на кризите и драмите, които съпътстват съдбата ни. „Тази вяра в живота, този мерак той да се живее, тази обич към него – въпреки всичко – са една богата на възможности и съвсем неизчезнала наша добродетел, на която ние имаме всички основания да се опрем и подкрепим в трудния си път към новото си бъдеще.“ – думи отново на Марко Семов.

*

Искаме си да имаме вярата, силата и онази добра смисленост да вършим добро. Защото буквите и думите, които са ни дадени от първоучителите – братята Кирил и Методий и техните ученици – не могат да бъдат уморени думи от една азбука, не могат да бъдат безславни и незначещи нищо. Защото те, думите, са смисълът на посланието, смисълът на знанието и са онази непреходност, която ни определя като българи и ни води напред. И ако умеем до оценим, осмислим и предадем това велико знание, то ние непременно не само ще оцеляваме, но и ще бъдем достойни хора!

Знанието или познанието за нас самите е онова важно нещо, което може да ни преведе през тресавището на времето и събитията, които ни връхлитат – искаме или не. Галилео Галилей е казал: „Никой друг не можеш да научиш, можеш само да му помогнеш да намери знанието в себе си“.

Днес, в този празничен ден, си мисля, че човешкият ни живот е едно пътуване във времето и пространството и ние или присъстваме или отсъстваме от нашето пътуване. Защото времето е животът ни, а ние никога нямаме време да го живеем така, както ни се иска. Но пък ако можем да направим така, че част от него да сме на места, които носят сила, свобода и много примирение, то тогава времето и животът ще са на едно място.

София, 11 септември 2022 г.

проф. д. н. Венелин Терзиев

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.

2 thoughts on “ПЪРВИЯТ УЧЕБЕН ДЕН – Венелин Терзиев

  1. Времето е животът ни, „… времето е в нас и ние сме във времето …“, времето, което ни е отредено за предопределеното.
    Ако то е да бъдем учители, ще трябва да проправим свой път. Този път ще блести като река, гледана от птичи поглед. По този път ще тръгнат нашите ученици. Пътищата ни ще се разделят тогава, когато сме готови за това. Може да наречем този път част от общия път на духа на нашия народ, защото мнозина са призовани, но малко са призвани да очертават траекторията на този космически път.
    Даскалоливница е дума пределно понятна за нас, но със сигурност непонятна за други народи. Даскалът всъщност е отливка от най-чиста проба енергия на словото и духа, която става национално богатство още с влизането си в обръщение.
    Даскалът добавя национално богатство.Той е причина, а не следствие. Даскалът е решение, а не проблем.
    „Даскалото“ е време, част от живота, а може би- целият ни живот.

  2. Благодаря на Илияна Кръстева!
    През последните дни често си мисля за моите учители, от които тръгна всичко – животът, мислите, страстите, поривите, мечтите, сблъсъците и всичко, вероятно свързано с моето препускане през годините и времето или пък с помъдряването.
    Едва ли мога да преценя от какво е това и дали е необходимо? Навярно е, защото наближава първият учебен ден, който винаги свързваме с училището и учителите.
    Те, учителите, толкова различни в своето излъчване и поведение, са оставили толкова много в нашето, в моето съзнание и поведение, че трябва много по-често и открито да се връщаме към тях и това, което са ни дали, за да бъдем достатъчно добри и достатъчно различни. Предавали са частица от себе си, от знанието, от своето усещане и от своята същност, а ние, малките „грабители“, не сме дори подозирали колко трудно е било всичко това за тях.
    „Има два вида учители – такива, които те заливат с толкова много информация, че оставаш скован, и такива, които само с един малък подтик, ти вдъхват сила, с която можеш да скочиш чак до небето“, споделя Робърт Фрос, американски поет, четирикратен лауреат на наградата Пулицър. Вероятно е така. Но не по-малко точен в своето определение е Фридрих Дистервег, който твърди, че: „Най-важното явление в училище, най-поучителният предмет, най-живият пример за ученика е самият учител“. И може би е прав, защото това казва, показва или дава пълния отговор на въпроса: Какво е учителят?

    ***
    Преди две години имах среща с моите първи учители – трогателна, различна и дори притеснителна. Среща, при която като че ли притеснението беше повече у тях, а у мен бе останало очакването, че те отново са онези, които познавам от детските си години …
    За мен те бяха онзи важен урок, който не само си заслужаваше, а трябваше да преживея с тях. И тези спомени (събрани по някакъв особен начин в душата и сърцето) да остават завинаги у нас, и бъдат толкова истински и искрени. Вероятно оценката или по-скоро отношението към тях е всичко, което им трябва или понякога липсва.

    ***
    Нашите учители, те са силни хора и не се нуждаят от подкрепа. Но се нуждаят от показване в онзи смисъл на думата, че са по-ценни от много други така „ценни“ хора, предмети и вещи, които на практика са ни напълно излишни. А споделената обич е може би най-истинското признание, че са свършили онази доста тежка задача по създаването на човеци. Дано се е получило и при мен, за което им благодаря!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *