ПЯСЪЧЕН ЧАСОВНИК – поетичен цикъл на Ирина Александрова
СПОМЕН ЗА ФАРОПАЗАЧА
Къде е канчето от смачкан алуминий?
Аз помня –
от него старият фаропазач
почерпваше с кафе зората.
Аз помня чайките – кресливи делтаплани –
и онзи вятър-шегобиец, който
на старата му ватенка зашиваше
по някой чифт крила.
Аз помня жеста му на Саваот:
да бъде Светлина!
За всички странници в морето
пунктир сияеща надежда!
В годините на умните компютри
фаропазачът се загуби сред солта
на морските легенди.
В бетонното яйце на фара
живее само разумът
на хиляди открития.
Но ние – странниците сред морета нощни –
прелистваме вълните – търсим
усмивката нащърбена над канчето от алуминий.
Къде са дланите кафяви?
В тях всяка вечер се излюпваха
И светлината, и надеждата…
Тълпят се над прибоя облаци –
дими на стария фаропазач лулата.
Сред мрака непрогледен – огнено
тупти сърцето му.
На всички нас изпраща щедро
безсмъртна светлина.
ФАЙТОН В КРАЙМОРСКАТА АЛЕЯ
Пискюл червен на челото. Юздите – украсени.
Файтонът – антрацитен. Възглавниците – бели.
Завой на Времето към дните отлетели –
отново става весела и ласкава Вселената.
Подтичва конят –
и копитата брилянти пръскат.
Подхваща вятър грива лъскава
и я развява – черно знаме! –
чак до хоризонта.
Раздвиждва се над нас на облаците фронтът,
препуска с нас дъждът
и с капките прозрачни пръска ни.
От миналото паметта прекрасна страница откъсва:
пак летен дъжд, и пак файтон – и мама,
баща ми, брат ми…
Аз голяма съм –
седя на бялата възглавница,
а не на мама в скута.
Копита цъкат – и минутите
са сини
и ми обещават пълен с радост ден.
Какво че дъжд вали?
Гюрукът е над мен…
И днес над мен гюрукът вдига черна длан –
но къс е вече пътят извървян.
Файтона вятър блъска като пиян матрос.
Дъждът край мен в алеята
подтичва – зъл и бос.
И болка чука в мене като жесток кълвач.
И вечерта ме дебне с неопрощаващ здрач…
СТАРЕЦЪТ И МОРЕТО
Мургава кожа под бивша коса
първа посреща на изгрев часа.
Тя сред вълните кротки проблясва…
Властно загребване, второ… И ясност,
сила, увереност в ритъм спокоен.
А над вълните – на чайки конвоят.
Утринен навик – да среща вълните,
покорни на мощния кроул.
Никой наоколо. Чайки с възхита
приветстват могъщото соло.
Старите мускули още са здрави
и на простора се радват.
Мургаво тяло разсича вълните
с непреклонния устрем на брадва.
Чака скалата – още студена,
допир на мокрите длани.
Стари приятели те са отдавна
и си общуват с мълчание.
Старецът пак във вълните се гмурва –
връща се винаги с бруст.
В синята клада сърцето припламва
с фанатизма сияен на Хус.
Той и вълните. Той и просторът.
Времето плува назад…
На мургава кожа слънцето бие
всекидневния златен печат.
МИГЪТ НА ПЕПЕРУДАТА
Морето, както винаги, е синьо и огромно,
а залезът оранжев е от дни.
Но днес в пейзажа тъй привидно монотонен
се втурна пеперуда –
и го взриви.
Крилцата сини, от небе скроени,
пропърхваха прекрасни над вълните.
И всекидневната, в размерен стих поема
доби внезапно героичен ритъм.
Такава мъничка – а над огромност синя!
Така необичайна и така невинна…
Защо е над морето, по каква причина?
Защо в душата втурват се
тревожни сини рими –
та сред вълните не цъфтят цветя!
Нептун шепти: „Защото търси красота!“.
Той с нежност я погали –
намокри ѝ крилцата.
И сякаш цвете синьо,
тя падна във водата.
След миг изчезна – сякаш
не е летяла никога!
Но оттогава виждам я
сред сините си мигове…
Море, небе и ветрове – безкрайност
с неразгаданите вселенски тайни…
В сакрална безпричинност –
загадъчната мистериозна роля
на пеперуда синя –
сред вечния ѝ незавършващ полет…
АЛЕНИ ПЛАТНА
Девойката седи под слънчев балдахин
и книгата в ръцете ѝ разлиства бризът.
Той с пориви горещи разкопчава ризата ѝ.
Тя омагьосано чете роман на Грин.
В душата ѝ тревожно блянове нахлуват
и кораб бял разперва алени платна.
Любов, по-силна от омразата, ликува
в душата ѝ с лъчите на звезда.
Тя е омаяна, тя чува само
как я зове мечтата за любов.
Не я боли опърленото рамо.
Не чува вик на гларус-риболов.
Звукът на прилива, шумът на плажа –
те са изчезнали, потънали, стопени.
Сияйно-розови мечти на стража
стоят край нея – и изчезва времето…
„Асол, Асол“ – припява нежно вятърът
и бузите горещи гали.
А залез огнен – гениален декоратор! –
обагря облаците сънни в алено.
Издули пламнали платна, те бавно чезнат –
магнитно ги подканва хоризонтът син.
Изчезва всичко на небето в бездната.
Освен девойката. И книгата на Грин.
Ирина Александрова
