РАВНОСМЕТНО ВРЕМЕ – стихотворения на Йордан Йорданов

ЧАЙКИТЕ

Красиво им говориш. Вдъхновено.
Ако не беше ден, изваян до предела,
а нощ, в която и звездите гледат,
и тях навярно щеше да придърпаш,
за да ги вместиш в мечтите им.
Повярваха нещастните. Повярваха,
месията че ти си, предопределен
дори от Календара вечер на Земята.
Сега надеждата, с криле пречупени,
подхвръква като птицата, недоубита
от подлите ловци на провалена вяра.
Подскача тя, и още малко – ще пропадне
в морето на безсмислената си заблуда,
в която скоро, май че се удавиха
и по-големи спастрени очаквания.
Затова поспри! Полека поеми си дъх и виж:
как чайките крещят в истерия Колумбова…
Това обаче не винаги е точен знак,
че са открили в морето чаканата риба.

НЕЗАБРАВА

Не може толкова вълшебно чудо
извън сърцето ти да е в окови.
Градчето в тебе се разтваря лудо
с най-чистия си здравословен повик.

Балкана дипли плащове зелени,
хоро на място чинари потропват.
От птича песен алчно присвоена,
отстъпва тишината тук без ропот.

А красотата никога не стине
и вятърът за нея си припява.
Тъй избуяват шеметно цветята

след дъждовете дълги и дъгата.
Нима не знаеи по каква причина
наречено е всичко Незабрава?

ТИХА ЯРОСТ

До мозъка на своите листа
дърветата разбраха, че е суша.
В смирената си чиста висота
не искат вече никого да слушат.

А колко обещания за дъжд
фучеше вятърът почти до вчера…
Съвсем като държавник всемогъщ –
кълнеше се, вода че ще намери.

Ала гората как да разбере,
че на белязан гледай като гара.
Във личното му досие за ред
тъй включва непременно само пара.

А тя излита гръмко във пискун,
и после под пети човешки пари.
Надеждата, подпряна на бастун,
подгрява вече свойта тиха ярост.

Без дъжд. И в студ – подсвирква си света.
И образ на човек сред тях се мята…
Една гигакалория мечта
на свещ дори не струва топлината.

МИЛОСТ

Замислено наднича равносметно време,
привиква сетивата ти на преглед.
Полека смята колко данък да си вземе
и колко милост да даде на тебе.

То знаеше, че няма как да преуспееш
с незрим стремеж по пътища безредни.
Когато слънце немилостиво грееше,
ти свиваше към сянката си бледна.

Корозия на чувствата пълзеше с ярост
във вените на отредена орис.
Пропъждаше останалата светла вяра
и палеше в сърцето тъмна горест.

Не можеш все така от себе си да бягаш
когато светлина разтваря книга.
А думите във нея са ти вместо хляба
и стълба – до небето да достигнеш.

Послушай: преживяното за милост стене –
не му отказвай и последен залък…
Не се интересува земното въртене
към изгрев ли вървиш или към залез.

© Йордан Йорданов, „Помилвани от чудо“, изд. Авангард принт, Русе, 2019 г.