РАЗДАВАЧ НА МЕЧТИ – есе на Венелин Терзиев
Планината днес е позволила да видим побелелите ѝ очертания, напомнящи ни за нейната мъдрост. От малкото хотелско балконче се вижда все още празната, простряла се пред погледа ни тясна калдъръмена уличка. Някъде в дъното се забелязват небрежно лутащи се сутрешни силуети. Никой не е готов да започне работа в ранния час, то и обикновено прииждащите туристи са поразредили присъствието си тук. Надпис на близката сладкарничка ни указва, че ще работи само в предпочивните дни. Тази делнична сутрин ще ни лиши от угодническата възможност да засладим своите усещания с прясно приготвените тортички, на чиито изображения се наслаждаваме само от залепената с тиксо на витрината стара снимка с цените им.
Някак странно е усещането за самота в този възрожденски градец, който има в своята вековна история много прославени българи. Нищо не успява да промени настъпилата безпомощност на нашата самота и дори остава недокосната до самото ни заминаване оттук.
Краткото пътуване до големия областен град е с безброй завои и надвесили се дървета с отърсилите се иглички от утринната има запотеност на заминалата си мъгла. Имената на малките селца са ми познати още от времето на моите момчешки години и ми припомнят по най-естествения и забележително точен начин как и по какъв повод съм се озовал по тези места.
Пристигането е толкова бързо, че дори придошлите мисли само успяват да направят няколко боричкания с моята освежена памет и да ме оставят да продължа в този си нов ден.
Светът ми по размери е със точност
до няколко невидими микрона.
Вселената познава ме задочно –
наричал я по женските корони.
А иначе, Луната и звездите
ги свалям съвършено просто.
Така и не намерих сред „Кралици“,
за една поне да бъда Космос.
Във моя свят на тясно, микрометърен
сега ще настанявам само тези,
чиито влюбени души са в периметъра
на моята сърдечна хипотеза,
а именно – едва ли не е лудост
да бъдеш слънце в черните одежди,
които ще блестят със жарка хубост
и в нечий мрак ще са надежда…
Данаил Антонов
*
Днес ще говорим за думите, които наредихме в една книга. Подредихме и въпроси, за да предвидим очакванията на срещата, но както и установихме по-късно – несбъднати се оказаха тези очаквания. Оказваме се в пълна невъзможност да подредим мисли и думи, с които да опишем нашата мечтателност. Опитваме се да покажем и обясним с присъща скромност, че на много от зададените въпроси ще продължим да търсим отговори, защото така е справедливо или логично да се случи.
Зарязваме на̀ръча от предварително подготвени теми. Разговорът се опитва да проходи в друга битност на своето усещане и да покаже определена и желана чувственост. Думите се преплитат понякога в съвсем неправилен словоред, а понякога се получават в една недодялана форма на изказ, която се опитва да покаже, че не всичко можем да подредим дори в собствените си мисли. Окончателно сме зарязали предварителната нагласа да обясним за какво или заради кого се е случило всичко това.
Опитваме се да раздаваме мечти на околните, (които ще ни чуят по-късно в радиоефира), дори и да не знаем как точно да го сторим, защото сме в една обречена безкрайност на обрулената ни мечтателност. Въпреки това сме предприели това пътуване в усъвършенстването на нашето желание за постигнати мечти и създаване на нови. Трудно обричане си направихме в това ни спонтанно получило се събеседване. Опитахме се да очертаем линиите на помощниците в това начинание – кръстници в неговото прощъпулно прохождане.
То, малкото ни създание, току що беше проходило, а ние придавахме прекалено голям смисъл на бъдещото му съществуване. С голяма вероятна възможност на настоящото ни смислено предположение, то често ще се спъва и ще пада, отново ще става и пак ще пада. Нямаме все още усещането дали ще успее да оцелее в препълнения ни с неща свят но пък му даваме определена и достатъчна голяма значимост в неговото появяване.
Чекмедже отворих вкъщи,
в което няма никакви писма,
албуми, спомени, тъй нищо,
освен отдавна незабърсван прах.
Реших, че няма кой да го отвори никога.
Единствен, аз ще имам ключ.
Ще сложа вътре недописаните стихове
и малко от сърцето ми. За всеки случай.
Дано да не забравя да ти кажа мястото,
понеже пак ще се разбия на хиляда,
а само Ти сред мрак си ясна
за мойта нужда от спасяване.
Сега мълча. Катастрофално.
С надежда да си спешната ми помощ.
Вълните ми не зная колко бала са,
но Ти си моят бряг за дни и нощи…
Не знам дали ще оцелея, но при инцидент,
помни, че пазих го със нежност –
ключа за прашното ми чекмедже
е да обичаш мене. До безбрежност…
Данаил Антонов
*
Не знаем дали броят на изписаните страници дава възможност да предположим тяхната значимост. Казват, че и това имало значение. Смея да твърдя, че която и да е било творба ще изгуби своята значимост, ако те, изпълнените с думи и мисли нейни страници, останат неразбрани. Всички онези, наредени в някакъв необичаен хаос, думи ще си проправят път към някаква обективна смисленост, единствено и само ако успеят да стигнат до нашата душевна чувствителност и ни накарат да ги определим припознателно като собствени. В тази твърде обичайна сложност на нещата за преднамерените ни намерения сме тръгнали да открием малко спомени и да намерим малки желания за големи мечти.
След теб стихотворенията свършиха.
На мъката ударих ѝ шамар.
Ти срути се, като безлюдна къща,
самотна, сякаш гол пиедестал.
Недей да се съмняваш, че празнувам!
Очаквам опелото на душата си.
По навик все за теб да
боледувам
е знак, че се напълних с празнота.
Животът никой два пъти не ражда.
Заслужил ли е друг, за да умреш,
че с болката си тежка да направиш
от пъпната си връв, фитил за свещ?
Не вярвам във завоя на реката,
ни в думите на дълги изречения.
Удавих те в дълбока тишина
и сбогом, мое мъчно вдъхновение…
Данаил Антонов
*
Очевидно проходиха нашите досега скрити мечти. Ще ги отгледаме с любов, за да се опитат да полетят към някого и нещо, което намираме за смислено. Безсмислените мечти ще оставим заключени някъде в мъртвата чувствителност на наранените ни души. Ще очакваме да пораснат, да извършат своите политания, да ги набразди времето и да останат в побелелите ни крайчета на косите, които сме покрили с изкуствената чувствителност на някой цвят.
Някои от своите мисли ще видим разпилени като презимувалите листа, които са останали почти цветно безжизнени в някой ъгъл на изоставена наблизо постройка.
Трети вече ще сме събрали в себе си, а други ще сме пропилели, без дори да разберем посоката на тяхното отпътуване.
След време те ще бъдат в пространството около нас и ние ще ги усещаме в нашата мъка и радост, ще ги откриваме в закъснелите виждания с отдавна несрещани приятели или пък в усмивката на детето, което препуска с колелото покрай нас. Като че ли всичко отново ще се повтори, а дали ние ще сме успели да дадем от своите мечти – съвсем скоро ще можем да проверим, като потърсим в душите си, какво е успяло да остане от тях.
От думи не разбира този свят.
От чувства и от болката човешка.
Броят се по гробо́вете, цветята
и колко са запалените свещи.
А никой не измисля гласове
или да нарисува тишина.
И глупости, че не боли сърце!
Боли щом те изплаквам със сълза…
Аз нощем съчинявам си планети.
(Сънувайки кошмарите по мъжки.)
Луната я привиквам. Да ми свети.
И няколко звезди над вкъщи…
Тогава всички думи са поверия,
но този свят проклет ще разбере,
че моята любов ще ме намери
преди наистина сърцето ми да спре!
Данаил Антонов
*
Събираме надежди и спомени и с тях определяме това, което с дъх или без дъх, изживяваме. Някаква крайна измеримост на нещата ни е обрекла да бързаме в тази измислена реалност. Живот се ражда и умира, а ние сме свидетели на това свещено действие, което, искаме или не, приемаме по свой собствен начин.
Търсим надежда и раздаваме мечти в това ни волно съществуваме, тичаме, прегърбено ходим, посядаме на пейка, изправяме се бавно, поемаме глътка въздух и с непоискана въздишка отново продължаваме.
Това е всичко и нищо повече…
Русе, 11 март 2023 г.
проф. д. н. Венелин Тeрзиев
