РАЗМИСЛИ – есета на Сидония Пожарлиева
ПРИРОДАТА НА ЗЕМЯТА
Макроприродата от много години фучи и бучи, буйства и избликва. А тя добронамерено бе допуснала хората да живеят и се развиват в красивото й лоно. Изминали са хилядолетия, през които и човеците са били добронамерени, защото са разбрали мъдрата истина, че са временни гости на планетата Земя.
Човекът става вълк
с фалша на безброй пари
Забравя милост.
Из „Крила на духа“, 2013 г.
Добрите хора обработваха черните угари с упорит труд, а почвата се отблагодаряваше (и сега дори) с цъфтящи разноцветни градини, с щедри плодове. Докато хитреците и користните не решиха, че са господари на тази Земя. И започнаха да безчинстват върху нея. Започнаха да дълбаят „майчината гръд”. С все нови и нови изобретения търсеха злато, горива и много други подземни богатства. Алчни за собствено обогатяване, те изместваха руслото на реки, източваха водите им, преправяха местонахожденията на села и градове, езера, реки и морета, разбиваха планини дори… Променяха общия изглед на местностите.
Станаха жестоки в тази гонитба за лично обогатяване, в свади и войни срещу свои събратя, в изтребление на хора… Превръщаха ги в роби. Уж премахнаха робството, а намериха изтънчени, заедно с грубите начини да изсмукват жизнените сокове на кротките, добрите, мъдрите люде. И тъй върви светът, обладан от бесове…
Духът на цял народ
избухва сред „цунами”
гневът – срещу измами.
Из „Крила на духа“
Разместиха се дълбоките пластове на тази прекрасна Земя. Тя не можеше повече да търпи наглото вмешателство. Брегове и вътрешността на различни страни бяха залети от бурни вълни, дойдоха почти ежедневни земетресения, наводнения, изригвания на вулкани и всякакви природни бедствия, болести и напоследък неочаквана жестока война…
Земята е жива.
Понася ни дълго.
Повече не може!
Из „Не(Обичайни) неща“, 2010 г.
Земята е живо същество. Гневът й избухва в тези катаклизми. Той се проявява отдавна, но в последните години стана толкова страшен, колкото не беше дори егото на тези малки, злобни човечета, които се мислят за великани. Те отровиха въздуха, дишащата природа, която ни дава живот. Птиците изчезват постепенно. Къде са нашите врабчета? Славеите, които се надпяваха и ни радваха? Грачат само гарги и свраки… Сякаш предвестници на по-страшни събития. Тези зли човечета подпалват гори, обезлесяват планини. А знаем колко трудно се възобновява Природата, която млади хора, служители и доброволци се мъчат да обновяват. Едва ли ще стигнат силите на разумните хора да залесят тези новообразували се пустини! Да погледнем Африка – огромни пространства, които някога са били цветущи, а сега?!…
Небеса се раздират
от злините на хора.
Чакат от нас прошка.
Из „Загадъчен Необят“, 2018 г.
Отровиха водите, измират рибите. Падат киселинни дъждове, които като в лоша приказка превръщат клони и плодове, листа и треви в черни оголени и озъбени призраци. Тези злобни, озверели люде отравят Природата, Земята и всички нас, и себе си… Измениха климата чрез всички отрови. Вдига се температурата. От това всеобщо затопляне на планетата, започва бързо топене на ледниците. Последиците за човечеството са трагични…
Започна периодът на вътрешната цялостна промяна на Земята.
Нека тази промяна да събуди нашия Разум! Нека камбаната на Съвестта ни тревожно да екне! Човечество, опомни се! Не се самоунищожавай!
Млади хора, с ново мислене, с добри сърца, да спасим нашата красива, единствена за нас сега планета Земя – нашият дом!
Любовта към Природата
ни връща Светлината на душата –
най-голямото щастие!
РАЗГОВОР С ЛУНАТА
Лунице – сестрице, накъде тръгна пълна-пълна в този ранен час? Колко си едра! И светла! Сякаш, че обемаш цялото безоблачно, синьо небе. Бавно-бавно минаваш над клоните на моите ели. Ти ме поздравяваш. Шепнеш ми нечути за мнозина думи. Но аз те разбирам. И те обичам, както винаги.
Ти знаеш тревогите и болките на толкова много хора у нас, по нашата българска земя. Утешаваш ги – какво друго можеш да направиш?!
Ти им съчувстваш, съветваш ги, вдъхваш им надежда. Радваш се с радостите на други. Тук виждаш раждането на новопристигналите бебета, с обновен дух. Те ще пораснат и ще станат вестители на Новата ера. Затова идват с нови знания.
А там, където се води онази страшна война, и то близо до нас, избухнала така неочаквано… Всеки ден загиват невинни, дечица и възрастни под залповете на ракети, които разрушават домовете им. Чуваш писъците на майките и останалите живи. Но виждаш също колко бързо се съвземат всички, за да не плашат, и без това, ужасените по-слаби същества.
В очите на бойци и дори на пострадали хора не се чете примирение, а силен вътрешно душевен подтик да се борят докрай за защита на родната земя, която една ламя, жестока и алчна е дошла да погълне. Но постепенно всяко обезлюдено, сравнено със земята кътче, крещи в търбуха на ламята и скоро тя ще се задави и пръсне в собствената си лакомия!…
Мила Лунице – сестрице, колко ли звездни обувки си износила през безбройните векове, в пътя, извървян от теб след майка си – нашата прекрасна Планета Земя и след баща си – Слънцето, баща на толкова планети и звезди?!…
Видяла си още колко много жестокости, мъки, но и радости, възвисения на духа на стремителни люде, търсещи усъвършенстване на човешките цивилизации!…
Зная, че ти и всички твои побратими-спътници на планети имате още да играете важна роля в театъра за извисяване на човешкия разум, докато той стигне до последното стъпало в спиралата на развитието към светлината на Универсума!
Дотогава бъди винаги с нас!
Сидония Пожарлиева
