РАЙНА – разказ на Валентина Григорова
В малките часове на някой април, преди много години. Вися в един бар и изпивам водката на света. Не ми се прибира в студената къща, където имам само да спя и да повръщам. И да пиша разни отчаяни мракобесия. Моя градски транспорт е едно чудесно балканче, с което меря улуците и пространствата, а на багажника мога да возя някоя приятелка, изправена, придържаща се за раменете ми, също мога да возя и всякакви неща, които не са по-тежки от мене, защото да не се обърнем. Изпивам времето, и единствено колелото ме чака да си тръгнем. Моето малко балканче, и мой верен кон!
Заради същия този кон, шофьорите много ме мразеха и ми бибиткаха грозно в ушите – “разкарай се с тази бракма!”, ама на мен не ми пука, и най-нагло си бръмча между колите, и още повече надувам „Кинo” в слушалките. По това време любовта на живота ми се занимаваше с една руса чума, заради която и ме напусна. Изпокарахме се, изподрахме се и изпратих детето на село.
И ето затова къщата изстина. А нещата трябваше да се подредят някак.
Да взема да си стъпя на краката, и да си прибера сина, но… единственото, което се случваше ви го казах по-горе. Пари не получавах и от завода за пушки, и от стенописа, който рисувах нощем, та живеех някак на свети крепки – жалки заеми от приятели, за да си купя цигари и някоя друга бутилка евтина отрова.
Дали имах надежда тогава че това омагьосано ежедневие някак ще се промени? Не знам … вероятно да. Но нищо не се променяше, и живота ми си беше все толкова жалък. До онази вечер в кръчмата, където сега ще се върна, и за протокола искам да отбележа, че беше минало вече полунощ, защото както не ме интересуваше времето, някак странно видях часовника.
На вратата, сякаш от нищото се появи едно малко момиче, може би на около единадесет години, леко смугло с едни синьо-зелени очи. Много ведри очи имаше, въпреки че изглеждаха сънени. И как да не я забележа – всички се знаехме, а часът за такива посещения беше наистина неприемлив. Пия си аз, нали, но погледа ми все по нея шари. И се питам – чак тука ли ги пращат вече да просят, …и то по това време, после си казвам, а … може и да се е загубило пък, що си мислиш винаги най-лошото?!
Някой наистина ѝ даде пари, щото спокойно си ги прибра в джоба на роклята, но не си тръгна, а продължи да гледа … някъде в нищото. Или пък чакаше нещо? И не се стърпявам аз – до този момент, се правех че не ми пука, та се обръщам към нея:
– Искаш ли един сок? – питам, тя казва да, и гледайте сега – може да живея назаем, но пари за малки нощни хлапета винаги имам! – купувам ѝ сока, и я питам дали случайно не е гладна – разсмиваме се и двете, щото в кръчмата няма, ама нищичко за ядене, и въпроса ми очевидно беше много тъп. Между другото, това беше първия път в който се хванах да се смея… от много време насам. Тя каза че после щяла си купи от денонощната будка баничка, та да не се тревожа за глада – „Благодаря за сока“, вика, и продължи да гледа в нищото. Тук искам да вметна и едно описание на нейната дребна фигурка, защото се впечатлих – стоя си нали на барстола, на бара, пък тя права, мъничка – главата ѝ стига докъдето очите могат да шарят по бутилките, и то в етикетите на горния рафт с водките и коняците. Толкова нисичка беше, ама с една особена гордост си носеше мръсната рокля.
И чакаше. Поканих я да седне до мене, и вече наистина разтревожено я питам дали не се е загубила, дали някой не я мисли… тя мълчи. И не само че не ми отговори, ами взе да ме разпитва – какво търся аз по това време в кръчмата, семейство нямам ли… и онемях – ама отворено хлапе! Децата аз никога не лъжа, та съвсем честно си казах защо вися тук в малките часове, и защо се кандилкам на стола, след което моля забележете, тя рече:
– Изглеждаш ми добра, и трябва да спреш да пиеш, и да си прибираш детето!
Това го изтърсва едно малко скитло, дошло по нощите да търси пари. И не издържах:
– Виж какво, казвам, – на мен ми е много ясно какво дириш тук, но искаш ли да те взема с мен? Пари нямам повече, но мога да потърся нещо в хладилника, и ще ти сготвя… някаква вечеря. После ще се изкъпеш, ще ти дам чисти дрехи и ще ми разкажеш всичко. И ако семейство нямаш, ще се радвам да те осиновя. Искаш ли да ти бъда майка?
На това място тя ме изгледа много ококорено, а аз продължавам с увещанията и обещанията:
– Не ме гледай сега че пия, казах ти защо е. Веднага мога да спра, и да се грижа за тебе и лапето ще си прибера. И вечер ще си гледате детските, ще те запиша на училище, и моя син ще ти бъде брат. Искаш ли ?!
– За съжаление, – казва тя – майка имам, и брат имам. Само дето майка няма да ми отвори, ако не ѝ занеса поне двайсет лева! Ще ме набие, и пак ще ме изпрати по улиците. Ако не ме пребие тя, брат ми ще го направи – по-малък е от мене, но знаеш ли какви юмруци има – ей тоя зъб, гледаш ли как е счупен – от него е! Обаче ако много искаш, мога да дойда на вечеря, и щом предлагаш да се изкъпя и да спя на топло, ще дойда с тебе. Но само за днес, после наистина трябва да се прибера.
Гледам я аз, гледам и не вярвам на очите си! Изтрезнях на бърза ръка, и дума не мога да обеля.
– Хайде да се омитаме от тази дупка, –
казвам, – и ще мислим после.
Опитвам да се държа мъжки, опитвам се да извадя някоя усмивка и обяснявам тактиката с возенето на балканчето – нали, как стъпва права на багажника, и много здраво се държи за раменете ми. Разсмя се малката, и вика:
– Аз хубаво ще се държа за тебе, ама ти как ще караш, като те гледам колко водки си обърнала?
С моя дебел глас, най-сериозно ѝ отговарям:
– Ти не се бой, пияните Господ ги пази, а покрай тях и тези дето возят на колелото!
И речено – сторено, с какъв акъл ми се доверява тя, не знам, но наистина се метнахме на моя верен кон, и профучавайки сред оределите коли на нощния град, живо-здраво стигнахме студената къща.
Тук, на това място, искам да вмъкна една моя лека тревога, че това, откак се разделихме с мъжа ми, вероятно вече не се брои да е мой дом, и детето което возя на багажника, може спокойно да тафи някоя друга джунджурия – да, помислих си го, щото чак по пътя ми светна лампата, но после си казах – че то какво ли да отмъкне? Само някакви картини и празни бутилки… но не това ме спря – реших че такива мисли да ми се въртят в главата е грозно от моя страна, и крайно непочтено, особено щом съм ѝ предложила вечеря и подслон. Така че, засрамих се, и реших поне веднъж в живота си да съм благороден човек, пък каквото ще да става!
И стигнахме ние, намерих някакви картофи, и докато тя се къпеше приготвих първата вечеря, от много месеци насам … даже почувствах как и моя стомах се облизва. Райна, така се казваше детето впрочем, каза, че добре се нахранила, и вече много ѝ се спи, и може би няма да е зле да спра да пуша, и да взема да поспя и аз. Хм, добре казвам ѝ – искаш ли да ти разкажа приказка, или песен да ти изпея за лека нощ? – тя се усмихва сънено, и от хубавите ѝ очи се търкулва една сълза – ами, то досега никой не ми е пял или разказвал …
Брей, хора, на това място съвсем изтънях, но държа се геройски, правя се че не рева, и запявам … Навън има звезди. Много звезди. За пръв път от много време насам гледах небето, и моя живот започна отново да ми се струва смислен.
Хлапето много бързо заспа. Аз снова в кухнята, пуша цигара от цигара и окончателно съм сигурна в онова лудо решение да я осиновявам. И когато тя се събуди, най-тържествено ѝ го изтърсих – ще говорим с мой приятел адвокат, казвам, който е наистина много свестен, и ще се разберем някак с майка ти, а?
Тук е редно да вмъкна едно обяснение: когато бях малка, даваха по телевизора филм за Жозефин Бекер – една балерина, която си осиновила единадесет деца, все ей такива – от кол и въже, и им дала хубав живот. Даже много хубав! Имаше снимка със синовете ѝ – кой лекар, кой адвокат – всичките изучени и щастливи. Та аз тогава много се впечатлих, и това ми се превърна в мечта – някой ден, ако може и аз да направя същото. Та появата на това нощно хлапе, ми се стори като знак свише. А съм гледала „Циганско време“, знам за тяхната мафия, и честно казано умирах от страх, ако взема че наистина го направя, и дали няма да натреса големи беди на моето семейство – да мислех си го. Но тази идея така силно ме запали, запредставях си как ѝ шия принцески рокли за някое тържество в училище, как ще си живеем чудесно, и няма и да помирише повече нощните улици … Това и го казах.
Гушва ме тя през кръста и мълчи. Със стомаха си чувам, как лекичко си гълта сълзите навътре, и съвсем тихо каза:
– Няма да стане – майка няма да ме даде. И никой от моето семейство няма да ме даде. Живота ми са го решили, и най-много да съсипят твоя.
– Добре де, – разлютих се аз – ами ако изобщо не те върна?! Оставаш с мен и ще си живеем нелегално!
– Ама ти наивна ли си?! София не е чак толкова голяма, все някога ще ме намерят, и ти отиваш право в затвора. Какво ще прави тогава твоето дете, а ?!… А казваш че мислиш за него, и ще живеем щастливо. Пък и какво училище, като сме нелегални !?
Мълчание.
– Но… не ме разбирай погрешно, аз все пак си обичам майка. Каквато и да е, майка ми е! Изкъпи се, среши се и спри да пиеш. И намери къща за вас. После всичко ще се нареди, ще видиш! А мен не ме мисли… моля те, закарай ме до нас.
В седем сутринта е студено. В онази пролетна сутрин на мен ми беше ужасно студено. Усещах се натровена от многото изпита водка предната нощ, и ми беше лошо. Но най-ми беше отровно моето мълчание. Навън имаше само кучета, а вятъра разнасяше мазни хартии от вчерашния живот на хората. Качи се тя на багажника, прегърна ме с двете си малки ръце, и така залепна за гърба ми. Карахме нанякъде, на изток, и аз не знам накъде карахме. А и тя не казваше посока. Просто карахме. По едно време ме помоли, ако може да ѝ купя баничка и да я оставя на Витошка.
Гушнахме се за последно, и повече не се обърнах назад.
Карах, карах така, лютеше ми на очите, и по едно време рязко завих на сто и осемдесет градуса. Краката ме болят от късите обороти на балканчето, но стигнах все пак на онова място, където я оставих преди малко – от нея и следа няма. По улицата както ви казах се мотаеха главно кучета, но и тях питах, и ако се мерне някой скитник и него питам – дали не са виждали едно малко момиче, с ей такива очи,… преди десетина минути само – нищо, братче! Все едно им говоря на някакъв друг език. Кръстосвам я Витошката от край до край, и съседните улици преравям, но никъде я няма, все едно вдън земята потъна.
Дали се беше скрила в някой вход, и оттам ме е гледала и е мълчала?
Дали веднага се е прибрала и е заспала? Или пък е била някой предрешен ангел, и аз не съм забелязала? И ей тъй – хоп, е прехвърчала над главата ми с последните птици ?…
Веднъж след много години, возя се в трамвая и блея през прозореца. И някъде там, по Стамболийски, точно откъдето минахме с колелото, на спирката, стори ми се, че видях една млада жена, която имаше точно такива очи, като нейните.
В скута си беше гушнала спящо дете, и хем гледаше в нищото, и в същото време гледаше право в мен. Сърцето ми се разблъска като лудо, опитвайки се да изчисли възрастта ѝ, и вероятността точно така де се е изменило лицето ѝ.
Слизам на другата спирка, тичам назад към мястото, където я зърнах, но там хората се бяха сменили, и вятъра отново разнасяше мазни хартии и жалки парченца найлон. Никога повече не я видях. А моя живот се промени, точно както тя ми поръча – спрях да се самоубивам, прибрах си детето и се превърнах в една не лоша майка. Сещам се за тази история, но често ми се иска да я забравя, защото така и не си простих че я пуснах. И продължавам да си мисля, че това е една от най-големите ми грешки, и колкото и да ме боли, а и защото не мога да променя миналото, надявам се поне че е жива, и е добре. Освен ако наистина не е била някой ангел, взел назаем този малък живот, за да промени моя …
И сега, след като събрах смелост да ви разкажа тази история, искам да ви помоля мили хора – ако някой от вас, случайно я срещне, кажете ѝ че още я търся, и се оглеждам за нея по улиците.
И по небето.
© Валентина Григорова
