РАКИЯ „ПРАВДА” – разказ от Планимир Петров
На работната си площадка човек с какви ли не хора се среща и сближава! Обикновени, шаблонни, интересни. А интересните – те винаги оставят трайни спомени в миналото ни житие-битие…
Филип ми беше колега на строителния обект в град Стари Оскол, Русия през далечната 1979 година.
Той, като майстор с по-висок разряд, трябваше да подмаже фугите на една шахта за парно. Но нещо не му спореше работата. А бригадирът ни остави след работно време да довършим шахтата и да се приберем в общежитието с градския автобус. Уж беше подмазване за половин час, но Филип бавно пипаше и минаваха вече два часа. На мен нервите ми не издържаха, докато безпомощно само гледах, защото нямах право да се намеся. Принудителното бездействие след тежкия работен ден не е никаква почивка, а цяло наказание. Идеше ми да го удуша! Почнах вече да мисля каква неприятност да му сторя като компенсация за пропиляното извънработно време. И взех, че му сложих в чантата една бяла, бетонна, руска тухла.
Най-после той си свърши работата с фугите и тръгнахме към автобусната спирка. Но преди да я стигнем трябваше да спрем по средата на прашния път, за да дадем предимство на селския говедар, който прибираше бавно, с подвиквания, напращелите си дойни крави. Докато чакахме кравите да се изнижат по двойки и тройки, аз взех, че измучах – ей така, за майтап, да отпусна напрежението, дойде ми отвътре, от времето, когато и аз бях малко говедарче. Но Филип, дълбоко замислен за своите си работи, изглежда не разбра майтапа, стресна се от моето доста сполучливо мучене, взе да бяга с тежката си чанта на рамо и да вика: „Бягай, бе! Бик…бик!” Стана ми смешно, но се въздържах. Но чакащите зад мен местни хора не се сдържаха и прихнаха от смях… Какво му беше станало на тоя човек, къде между дойните крави беше видял бика – и по-късно не можах да проумея!
Стадото отмина, стигнахме до спирката точно когато автобусът със скърцане на спирачките си спря. И след като се настанихме по седалките, местните работници, които бяха зад нас, продължаваха да се подсмихват и да сочат с погледи и кимане на глави към Филип, който продължаваше мъдро да мълчи.
Тогава не се сдържах и шепнешком го попитах:
– Абе, Филипе, ти не видя ли натежалите вимета на кравите, къде го зърна тоя бик?”
След кратко мълчание, без да ме погледне той тихо, като на себе си, проговори:
– Не знам… Нещо ми стана. Един спомен от детството ме жегна изведнъж отвътре… Едно младо, наперено биче беше ме подгонило в дядовия двор…
Отдръпнах се, с друг поглед го погледнах, казах му да внимава, на никому да не казва, за да не се майтапи утре цялата бригада с него.
Пристигнахме в града и се разделихме. Той живееше в друга сграда със своите земляци от Североизточна България. Когато си отпочинал, излегнат на леглото, взел да готви чантата си за другия ден. Изкарал от шкафчето си това-онова за ядене и чак тогава видял тухлата в чантата си. Помъчил се да я скрие, да я загърне с кърпа, но кой може от любопитни зевзеци цяла тухла да скрие? В стаята избухнали бурни овации със смях и закачки, които продължили и в следващите работни дни на цялата строителна бригада. Майтапът с моята тухла станал още по-интересен и забавен тъй като по неведоми пътища, на бригадата станала известна и случката с бика. Дори един колега с художествено-творчески способности на голям картон от някаква опаковка, под силуета на Филип, нарисувал голям, черен, рогат бик в готовност за атака…
* * *
Но искам да разкажа още един спомен, свързан с този наш колега и съгражданин, който неволно стана център на внимание за дълго време.
В бригадата, а и по-късно…
След месец, дойде му на гости съпругата от България. Приятна, общителна, яка жена-работяга. Харесала работата ни, обстановката, местните хора, рублите, които според нея тук по-лесно се печелели, и пожелала да остане да работи редом с мъжа си. За такова чудо не бяхме чели и слушали, но на – случи се.
Цялата местна и наша администрация на обекта се вдигна на крак. Едни да пречат, позовавайки се на „каналния ред” и правилата, други – да помагат от трудова, човешка и морална гледна точка, докато в края на краищата молбата на жената беше удовлетворена. Но, изглежда въпросът бил половинчато решен, защото след време, в края на един работен ден, Филип отчаян и с клюмнал нос ми обясни:
– Квартира не дават, а да се живее с жена в мъжко общежитие… знаеш… Дай ми акъл, какво да правя!
Не умувах много над тоя личен и семеен въпрос, тъй като аз по природа съм отворен човек, шегите и майтапите ми идват спонтанно, най-често за разведряване на сериозната, тежка обстановка, та без да се замисля му казах:
– Ами щом молбата не помага, опитайте другия начин!
– Какъв друг начин, бе човек? – кипна той и заръкомаха: – Жена си ли да пробутам… както ме съветват някои зевзеци! И ти ли…
– Чакай, не се пали! – сложих ръка на рамото му. – Вдигнете довечера един хубав, високогласен скандал с жена си, за да дойде Коменданта, да види с очите си… та, белким го спечелите на ваша страна!
– Ама ти… Сериозно ли? – загледа ме той с невярващи, опулени очи.
– Сериозно, разбира се, приятел съм ти… Да приложим нашия, български опит, може и тук да подейства!
Не знам, не можахме да разберем, как по-точно са го приложили тоя наш опит, със семейни скандали и женски сълзи да се стига до целта, но явно, задейства тромавата бюрокрация. Дошъл Комендантът с милиционерска подкрепа, изслушал внимателно свидетелските показания, записал си това-онова в бележника, обещал да докладва на началството си и си заминал.
На другия ден, за да подкрепим „констативния протокол“ на Коменданта, по най-бързия начин изготвихме списъка с подписите на цялата бригада в подкрепа на молбата на Филип за семейно жилище. И така, след нашето ползотворно застъпничество, както и на партийното ръководство на бригадата, молбата му необичайно бързо беше удовлетворена. Но се появи другият въпрос: „Да, решение има, но откъде жилище? Свободни, „на склад” семейни квартири няма!” Тогава, точно навреме се намеси и Съдбата. Само след седмица изтичаше договорът на един наш колега от бригадата и той щеше да се върне в България с жена си, освобождаваха семейно жилище!
Преместиха се те в новата си квартира и след няколко дни Филип ме покани да се почерпим за щастливия край на акцията с по една бира – друг алкохол трудно се намираше. След втората бира пошушнах на домакина:
– Де да имаше и по една ракия сега! Освещаването щеше да бъде попско, истинско!..
Откъде да знаех, че жена му също обичала ракийката? Защото сигурно е чула пошушването, та скочи веднага и без да се замисля, изрече спонтанно:
– Има…има една половинка!
После измъкна изпод леглото голям куфар, отвори го и от единия ъгъл, където беше подредено нейното бельо, извади половинка ракия, увита с вестник „Правда”.
Гледам, Филип най-много се учуди. Вероятно не е знаел за съществуването на това шише. Пък и кой нормален мъж ще вземе да се рови в бельото на жена си, пиене да търси!? А ето оказа се, че там можело да се скрие половинка домашна ракия, скрита от мъжкия поглед с вестник „Правда”!
* * *
Десетина години след това събитие, съвсем случайно се срещнах с Филип във Варна и влязохме да се почерпим истински, мъжката, в едно крайбрежно барче. Дойде сервитьорката да ни попита какво ще поръчаме.
И аз, все още под въздействието на възкръсналия спомен от освещаването на оная руска семейна квартира с бутилката в бельото на жена му, казах без да се замисля:
– На първо време, две ракии „Правда”, моля!
Момичето се учуди, заоглежда се притеснено и едва чуто промълви:
– Такава… „Правда”… никога… Но, момент…
Ала преди тя да отстъпи заднешком, Филип се засмя и каза:
– Стойте! Няма, разбира се такава марка!.. Той се шегува… Нека бъдат две сливови ракии!
© Планимир Петров
