РОДЕНА ОТ ЛЮБОВ – разказ на Михаела Грамен
Снежинки, нежни като ласка, тъжни като спомен, тихо падаха върху лицето ѝ. По заледената улица бавно пъплеше гъста редица коли, побелели от снега и през замрежения от сълзите поглед ѝ се струваше, че покрай нея се люшка покрито със сняг море. „Дали замръзва морето?” – мина ѝ през ум. „Дали солените пръски се превръщат в замръзнали сълзи?” Не беше виждала морето през зимата. Помнеше го през лятото – синьо, много синьо, с белите чайки и топлия пясък на плажа. И закачливият вятър, който грабна сламената ѝ шапка и я запрати към вълните. Спусна се да я догони и тогава го видя – до колене във водата, изпъкваше сред множеството мокри тела, силен и красив като Нептун, излизащ от морските дълбини. С небрежен жест улови летящата шапка. Тя се опитваше да я вземе от ръката му, той със смях я вдигаше все по-високо…
„Ако не бях купила от сергията до плажа оная глупава шапка, нямаше да го познавам и сега нямаше да плача. Или ако не бях отишла на срещата вечерта…” Но тя отиде. Не, тя полетя нататък.
Още с първите разменени думи се оказа, че са от един и същи град.
В шеметния вихър на чувствата дните им минаваха в очакване на вечерта. Не видяха кога свърши лятото, кога пожълтяха листата, кога паднаха мъглите и започнаха есенните дъждове. Беше като приказка до деня, когато, повече срамежлива, отколкото притеснена, прошепна на ухото му: „Ще си имаме бебе…” Той се сепна, за миг се взря в очите ѝ, докато осъзнае думите, после с радостен вик я вдигна и я завъртя. След това внимателно я остави да стъпи на земята и коленичи пред нея.
– Ще се омъжиш ли за мене? – Дори не чу нейното ДА, притиснал глава до все още плоския ѝ корем. – Обичам ви! Обичам и двамата! Ще ми родиш син, нали?
– А ако е дъщеря?
– Дъщеря? Добре, нека е дъщеря! Ще бъде красива като тебе. Чу ли, искам дъщеря!
Продължиха по пътя, унесени в планове за бъдещето. Пред входа ѝ каза:
– Утре ще замина за град Х. Там в нашия филиал има авария, която трябва спешно да се отстрани. Ще се върна в края на седмицата и тогава ще дойдем с майка ми да ви вземем. Приготви се и ме чакай. И се пази.
След няколко крачки се обърна:
– Обичам ви! – прати ѝ въздушна целувка и потъна в мрака.
Минаха два дни. Телефонът мълчеше. „Зает е с аварията” – успокояваше се, но на третия се опита да го открие. Телефонът – извън обхват. Написа му съобщение – без отговор. У нея започна да се прокрадва безпокойство. Събота, неделя – тишина. Само приготвените куфари, мълчаливи свидетели на угасващата радост
Дните течаха в нарастваща тревога, която скоро се превърна в отчаяние. Мина покрай паркинга на фирмата, където работеше – колата му не беше там. Нито пред блока, където живееше. Най-после реши да позвъни на майка му, но дочу автоматичния отговор, че телефонният пост е закрит. И тогава рухна пред очевидната истина – беше я изоставил, беше изчезнал, сякаш никога не го е имало, сякаш нищо не е било. Просто беше избягал, като е отвел и майка си, за да покрие всички следи.
Любовта се беше превърнала в пепел…
И тогава я обхвана страх: какво ще стане с оня малък живот, който трептеше в нея и растеше с всеки изминат ден? А времето напредваше, скоро щеше да стане на три месеца и тогава никой доктор не би… дори наум не можеше да произнесе ужасната дума. Но как сама ще отгледа дете? Неговата дъщеря, без него? Баща неизвестен . Как ще гради живота си със съзнанието, че майка ѝ е била захвърлена, че е зачената с лъжа и родена без любов? „Защо, защо ми причини това?!” Снежинките падаха по лицето ѝ, смесваха се с бликащите от очите ѝ сълзи.
Беше неделя – най-тягостният ден на седмицата, напомнящ ѝ за неделята, когато го очакваше, изпълнена с радост. Съседка я помоли за услуга – трябваше да занесе някакъв пакет на бивша колежка. Снегът се стелеше тихо, покриваше всичко с белота. Вървеше като автомат и се учуди,че вече беше стигнала на адреса. Посрещна я жена с черен шал върху косите.
– Но ти си цялата в сняг! Ела, влез да се стоплиш.
Премръзнала, потънала в мислите си, тя апатично се остави да я придърпат навътре, свалиха якето. И тогава… жената отвори пред нея вратата на хола и тя замръзна на място. На стената отсреща, до фикуса с огромни листа, висеше портрет на млад мъж с траурна лента в ъгъла. „Той?!!” Нещо я блъсна като тежък камък, под краката ѝ сякаш зейна пропаст, започна да пропада… Едва промълви „Наистина ли е той?” и се свлече на пода.
Когато отвори очи, над нея се суетяха разтревожени хора. Не различаваше лицата, всичко сякаш плуваше в мъгла. Някой пръскаше лицето ѝ с вода, друг разтриваше ръцете ѝ. Донесоха ѝ чай, помогнаха ѝ да седне.
– Какво е станало с него?
– Страшна злополука – отговори жената. – Докато е работил по отстраняване на авария, до него е избухнала газова бутилка. Беше ми племенник, син на сестра ми. Ти сигурно си неговото момиче?
Думите достигаха до нея като далечно ехо.
– Не знаехме как да те намерим. Телефонът му беше унищожен заедно с него, нямахме парола, за да включим компютъра. Мислехме, по-късно ще те потърсим. Но на третия ден след погребението сестра ми почина – сърцето ѝ не издържа – и… ние съвсем се объркахме.
Изведнъж всичко си отиде на мястото, мозъкът ѝ заработи с кристална яснота и тя осъзна истинската картина на това, което се беше случило. Нещо се преобърна в гърдите ѝ, подскочи към гърлото ѝ, избухна в плач:
– Аз… аз мислех, че ме е изоставил. Мислех за него такива лоши неща! Наричах го на ум с ужасни думи! Ах, толкова ме боли! – захласваше се от плач и хората се разтревожиха, че може да се задуши. Седнаха до нея, галеха косата ѝ, говореха ѝ. Постепенно кризата премина и тя притихна. След малко се надигна:
– Ще си ходя.
Предложиха да я съпроводят. Не. Да повикат такси? Не. „Искам да остана сама. Може ли… може ли да получа портрета”?
Навън притъмняваше. Нямаше хора, нямаше коли, нямаше нищо. Светът беше опустял. Само тя и портретът под якето, притиснат до гърдите ѝ. В тишината чуваше падащите по лицето ѝ снежинки, като шепот от друго измерение. Долавяше го със сърцето си.
„Един ден ще кажеш на нашата дъщеря:
Ето, това е твоят баща. Той ни обичаше.
Ти си родена от любов.”
Любовта беше възкръснала от пепелта.
Михаела Грамен
