РОДОСЛОВИЕ – поезия и хайку от Илиана Илиева
ГРАДЪТ С МНОГО ДЪЛГО ИМЕ
Моят град е с много дълго име –
като на герой в арабска приказка –
с габър в центъра на градското гъмжило,
със пустинни рози на стрелбищата,
от които карнавалите извират.
Моят град е с много дълго име –
с шадравани от липи и окарини,
от акации, които си говорят в морско-синьо
с Лермонтови демони и ангелите на Пучини,
но заспиват с раковини под сърцето.
Моят град е с много дълго име –
със завои от звезди по безистените,
във които пият Бротиган и Брегович
и записват по едно парче за непростените –
да четат и слушат сутринта себичните.
Моят град е с много дълго име –
с тротоари от дъжда на Леонидите,
с пещери между тирета и съгласни –
кретащи фрагменти от забравени понятия
и езици на глобални днешни властници.
Моят град е с много дълго име –
бавна ласка с десет пръста в двора,
през които зимният Чайковски
взира се в комина на Вивалди
с бяла завист до дълбока пролет –
докато оградите от Синдзян до Париж ,
навръх Гергьовден,
зашумят и пукнат от глухарчета
и
други мои двойници.
ДАРОВЕ
Всеки носи дар от Бога – благо есенно небе.
Аз си взех каквото мога – пълно с ябълки торбе.
Хем червени, хем засмени, хем са сладки, хем не са.
Рой търкулнати Вселени от незнайни дървеса,
сред незнайната градина на невиждано градче.
Иска ми се да замина днес натам, но зная че
няма как. Не знам адреса? Дворът ми е непознат.
А пък толкоз ми харесват ябълките в онзи свят.
Нямам избор. Имам извор. Утре ще ги нося с мен.
С хората, дошли наблизо, цял ден дара ще ядем.
СЛЪНЧЕВИ ПИСАЛКИ
Слънчицето ветровито
днес ме дебна и ме гря.
Нагости ме с прясна пита
с много тъничка кора.
Дърпаше ме за косите
да го гледам час по час.
Сякаш, за да ме попита –
спомням ли си първи клас?
Спомням ли си как звънчето
ни изстрелваше за миг –
ято есенни врабчета
в пълна нива с ечемик?
Как без яке и без шапка
в междучасие навън
тичахме за топла хапка –
есен, зиме – до след звън?
После в класната ни стая
то надничаше без глас.
Още да си поиграе
и да е сред всички нас.
Ала строгият учител
в очилата го съзря.
И – без много да ни пита –
спря неспирната заря.
И започна да изпитва,
да ни кара да четем
и да пишем букви ситни –
правилно, красиво хем!
Пък извади три задачи
с плюс и минус и с въпрос –
колко пръхкави погачи
е донесъл нечий гост?
Взе класът да се спотайва
срещу черната дъска.
Отговорът не е тайна,
но е малко по-така.
Колкото дечица малки
гледат с ясни очеса,
толкоз слънчеви писалки
във задачата не са.
*
куфарът на фокусника
митничари надуват
балони
*
изтупвам си клавиатурата
мигли и
трохи
*
последен лист
стихва вятърът
на върха
*
порив на вятър –
пукат корените
на стария бор
© Илиана Илиева
Последни коментари