РОНДО – поезия от Мирослава Симеонова
РОНДО
Много спомени от този ден…
Все още сънен булевард,
вече оголени дървета,
надписът „Продава се”,
озъбен до небето!
От вятъра
подгонени листа.
Църквата,
потънала в безмълвие.
Моята настръхнала душа…
Облаци и монументи.
Неочаквани срещи
очаквани ядове.
Вечер! После нощ!
И започваш отначало –
още съненият булевард,
вече оголелите дървета….
МЕЧТАТА НА НЕЗРЯЩОТО МОМИЧЕ
Мечтая
да видя
колко синьо е небето,
колко изумрудено –
морето.
Колко натежал от
дъжд
е облакът?
Бял ли е
вятърът?
Зелени ли са
дърветата?
Пожълтели
ли са листата?
Колко високи
са планините
и безбрежни ли
са полята?
Мечтая да видя
колко червен е
огънят.
Колко жълто
е Слънцето?
Мечтая за Нищото
на тези, които
имат всичко
това!
ТЕСЕН ХОРИЗОНТ
О, тесен балкански хоризонт!
Молитвите се удрят в свода.
Господи, нима на чуваш стона?
Къде поела си,нещастна птичко?
А ти, ваятелю, къде?
Не трябва да извайваш статуи,
а после да се влюбваш в тях.
Ти искаш звездите да стигнеш,
но не забравяй – те са слънца!
О, тесен балкански небосвод!
Животът на много поколения
изтля под твоя облачен светлик.
И никъде под теб не е
моята родина.
СПОМЕН ЗА РИЛСКИЯ МАНАСТИР
Разгръщах прашните ти страници,
историйо!
В едно дъждовно, сиво утро…
Дочувах вопъл на монах.
Опожарени ветрове свистяха.
Светлооки мечоносци умираха мъже.
Невести и моми коси преплели в знаме
политаха над страшна паст
надмогнали насилие и власт.
Навън дъждецът вече разговаря
с изпръхналата пръст.
А аз заплаквам ослепена
над Рафаиловия кръст.
ЕДИН УМОРЕН ВЛАК
На опустяла нощно гара
един влак е спрял замислено.
Опитва се да си спомни
любимата гладка
от последното пътуване.
Да се отърси от вятъра,
да съблече слънцето
и да облече нощта.
Отдавна
прочетени вестници
лежат безпомощно
в пустите купета
преди да дойде
чистачката.
Машинистът отпива
чашата с вино
и отива да си ляга.
За да сънува
поредното
дълго пътуване.
