СПИСАНИЕ paradigma – новото лице на времето в рубриката „Гостува ни“
АЛЕКСАНДЪР МЛАДЕНОВ
ДУХ, ДУША И ТЯЛО
Искам да започна с уговорката, че тези три неща образуват човека. Изхождам от идеята за тяхното съществуване без да мога реално да докажа всяко поотделно. Че тялото съществува е общоприето, но науката спира дотам, следователно е доста възможно да имаме разминавания с мнозинството относно другите две. Въпреки това ще направя опит да опиша, макар накратко и бегло, същността на трите.
*
Тялото е доста осезаемо. Човекът има поне мозък и нервна система, с които да възприема заобикалящия го свят. Тялото диша, храни се, движи се, дразни се, произвежда хормони, изпитва нужди – все материални неща, измерими и доказуеми. Материята е натрапчива, не можем да избягаме от нея, сетивата ни постоянно я търсят, не издържат без възприятие, без стимулация; без тези неща тялото обезателно полудява и започва да прави всякакви неща, само и само за да изпита нещо. То е ограничено от своята биология – има граници, които са непреодолими, някои неща са просто такива. Човек изпитва много трудности в това сам да контролира прищевките на тялото си, въпреки че за някои неща лесно бива „дресиран“. Тялото е реализация в света, материята се набива толкова на очи, че на практика е неизбежна. В голяма степен тялото ни снабдява с идеи – виждаме неща, те създават асоциации и се пораждат мисли. То ни дава и възможност да ги споделяме с другите около нас.
*
В Духа се раждат и съдържат всичките вярвания и постулати, на които човек се обляга. Животът на всеки един човек се осмисля от духа му, там са най-висшите идеали, които личността държи в себе си, най-висшето благо, за което човек може да има собствена представа. Именно за тези идеали човек си казва „Това е, което трябва да бъда, но не съм, понеже физически не мога“. Следователно съществуват несъответствие и разрив между желанията на духа и тези на тялото, между това, което би трябвало да е, и това, което е („е“ в смисъл на реализация във физическия свят). Духът е вечната частица в човека, затова и от религиозна гледна точка на човека е нужна само вяра, за да отиде в Рая; понеже човек не може изцяло да подчини материалното (тялото) на волята си, иначе не би имал нужда от вяра. А ако духът на човек искрено вярва в дадено нещо, тялото винаги ще последва. Духът е връзката с безкрайното и в последствие се сливат, когато той се „възнесе“.
*
Душата е общуването между безкрайното и краткотрайното, между духа и тялото. Техните противоречия се разнищват именно там. Духът може да влияе на тялото, както и тялото – на духа. Ако вярвам, че човекът е добър по природа, ще му имам доверие по подразбиране и този мой принцип ще ръководи много мои житейски решения. Ако съм отраснал под влиянието на дадена култура, е много по-вероятно да приема нейните принципи и нейния бог, отколкото да тръгна да преоткривам нови такива. Затова и в душата си човек прави самите избори. Грубо казано там са му представени две гледни точки, между които е принуден често да избира; това е средната земя. Е, разбира се, че в избора дали да си напишеш домашното с черна или синя химикалка не присъства голям сблъсък между вечното и крайното, тук става въпрос за избор на база предпочитания на характера, отколкото борба на идеали. Така че не, няма нужда да ставаме роби на това постоянно да премисляме нещата.
*
Чрез взаимодействието между метафизичното и физичното в душата на човека се формира неговата същност; ние сме наведнъж и духовни, и материални създания. Без нашето тяло или някакво осъществяване в света, ние бихме били просто идея или идеал, която някой друг, който има тяло, да осъществи/въплъти. Без дух ние не бихме могли да направим нищо смислено в света, тъй като не бихме могли дори да дефинираме понятието „смислено“ за себе си, тъй като то предполага вярата в съществуването на смисъл и стойност на нещата. Без душа човек не би имал способността да бъде повлиян от висшите стремежи на духа, би бил бездушен и безжизнен.
Трите едновременно изграждат същността на човека, той не е конкретно само едното или другото. Има разминаване между духа и тялото, в следствие и чести конфликти в душата, защото не сме всезнаещи и всеможещи; затова и Триединството е само едно.
Три в едно!
ДЕНИС МИЛАНОВ
ГРАЖДАНИНЪТ НА СВЕТА
*
Глобализъм. Глобализация. Гражданин на Света. Трите етапа на създаване на един нов свят, през които хората на XX и XXI в. преминават. От изграждането на единна световна икономика, през смесването на различните култури и езици, до понятието „Гражданин на Света“. Връщайки се назад в миналото, ще разберем, че описаната последователност на процесите не е винаги тази – тя е само „хронология“ на начина, по който светът е изглеждал, изглежда или ще изглежда. Няма спор за това кога започват тези „процеси“ – ако човек само спомене Втората световна война, то той не би сгрешил.
Всички събития през XX в. по един или друг начин допринасят за появата и развитието на глобализацията. „Светът е моята страна!“ е било изречено още през 1948 г. от Гари Дейвис. Във времена на войни и омраза. Въпросът е кой е днешният и какъв ще е бъдещият образ на Гражданина на Света – човек, борещ се за мир; прагматик, търсещ финансовата изгода; защитник на свободата… Представеният долу текст ни разказва историята на един друг Гражданин на Света, роден и живял само в XXI в. Един нов Гари Дейвис, който обаче отстоява друго. Целта не е само да видим новата гледна точка, а да предположим какъв би бил погледът на идните поколения. Дали така би изглеждало бъдещето? Дали това е единственият път на хората? Един текст за предстоящото, такова, каквото зависи и се определя от нас днес, и което може да бъде променено. Един текст на езика на глобализма.
02.04.2042.
Somewhere.
Mr. Theodosius Williams Chong. For short, TWC. He is a man, but in his ID human is the only provided description. Nationality – The World. Date of birth – 01.01.2020. Eyes – Brown. Height – 180. Mother language – N/A. Address – N/A. Personal No – 0000000001.
Theodosius is the first one in the world who became a World Citizen. Many others followed him. Approximately 5 billion people. However, 4 billion of the population decided to continue using words such as German, Russian, English, Chinese, Greek, Spanish, etc. What is more, Americans did not approve of the new conception and argued that American and TWC are synonyms, as well as that the world citizenship was born in 1776. Nevertheless, TWC may have lots in common with the American life philosophy, but it does not pretend to be the same thing, it is just an expected consequence. Well, it could be one more incentive people to start fighting with each other, or at least to build up another “wall” between their countries, cultures, lives.
TWC – Theodosius Williams Chong. TWC – The World Citizen. Everyone gets confused when asks him what this abbreviation stands for – Theodosius’ own name or his citizen status. However, it is significant to go beyond the visible and the physical appearance, which makes the first impression on us; we have to focus on the psychological one. It is our main priority to try to understand what made TWC abjure his home, country and language. What is more, did he really do it? Was he capable of telling his mother ‘I am your son, and that is all. I do not regard anything related to you as mine. Anything.’ Most people would call him ‘a fool’. Then what is the problem? What is actually the problem per se? Let us see.
КРИСТИЯН КЮРКЧИЕВ
ЕСЕННО КОКИЧЕ
I
Седя аз в зала голяма
и гледам в нея пиано:
лъскаво,
малко,
кафяво,
с малки клавиши –
и бели,
и черни,
и с нежни чукчета верни
готово бе то за своя свирач.
Но до него, в светлината бледна
видях аз не свирач, а чудовище черно,
един великан от стомана,
с ръце като чукове,
с очи, черни като машинно масло.
Човек би се питал веднага:
„Що е туй същество?“
II
Пианото го чакаше смирено
със малките си клавиши,
с нежните чукчета,
завършващи най-накрая сякаш със пухчета,
с опнати струни,
готови за звън,
да бъдат събудени от дълбокия сън.
Исполинът до него седи като пън –
груб,
висок,
дебел,
изпънат като пуяк,
червен като домат,
космат,
брадат.
III
Той почна да бие клавиши с ръце
и натискаше яко сякаш няма сърце.
„Горкото пиано!“ казах си аз,
но вместо то да викне с глас,
да даде някакъв предсмъртен стон,
напротив,
то даде най-хубав и нежен тон!
И започна то своята мелодия,
но тя не бе някоя весела пародия,
а тъжна история разказваше то,
пълна със състрадание към сторено зло.
И аз гледам ням и с почуда
и сърцето мое бие в полуда,
удивен как така са се наредили нещата
и в тази случка има ли пръст съдбата?
Как тъй жална и хубостна песен
излиза от ръце великански
и от поглед бесен?
Как такова некрасиво създание
е способно да изсвири така състрадание
към случка нам чужда
и в сърца ни да пробужда
любов, омраза и скръб?
IV
О философи! О вий подлеци!
Какви сте лъжци безутешни!
Аз цял живот чета от вас
и се уча от мисли грешни,
че само красиво – красиво може да прави
и то е обект на естетика,
на морал,
на етика!
Лъжливи са и литературните критици,
същински са те еретици,
защото не могат да обяснят тази ситуация
ни с гротеска, ни с анжамбман, ни с градация!
Как тъй толкова грубоват човек
може нас да ни държи нащрек ?
Как машината прави изкуство?
Звярът нима може да твори?
Умислен аз в тези размисли затварям очи…
V
А върху пияното исполинът блъска с ръце тежащи тон,
а то горкото не издава дори тъжен стон,
напротив,
то продължава своята тъжна песен –
за паднали листа,
за закъсняла есен,
за нежно момиче,
същинско есенно кокиче,
чуждо за свои
и чуждо за чужди,
нямащо в своя живот нито капка надежда.
Сърцето ѝ нежно среща сърца от стомана –
ни радост, ни песен в нейни живот няма.
И даже и птичките с чуруликане я съжаляват,
и даже дърветата я с листа я поздравяват,
и хората за нея бяха зверове,
а зверовете се държаха с нея като, че ли са хора.
И момичето един ден избяга в гората,
и подслониха го растенията от тъмата,
и зверовете го бранеха от неприятели,
от зли хора и други човекопредатели
и тъй то заживяло щастливо –
сред красиви цветя и то бе красиво,
сред дивата гора и то бе диво!
VI
И пиaното тъй жално пее своята песен,
а исполинът над него натиска го бесен
и изведнъж
музиката спря,
свърши се!
И исполинът се изправи и поклони се
и от плясканията на публиката душата му стоманена напи се,
а в залата се мяркаха ревящи, сополиви лица –
от най-големите мъже
до най малките деца
и великанът кротко си тръгна, полека,
и на лицето му бе изписана усмивка мека,
че музиката му свърши, престана,
но тъжната история в нас остана
и изпълни ни с мъка и тъга,
сърцето ни сви се сякаш бе ударено с кама
и досетихме се ние за нашите стоманени сърца,
и как нашето всеобщо отчуждение
бе изпратило това момиче в забвение!
Яд ни хвана пък сега,
защото момичето в своята нищета
бе намерило най-ценното, най-сакралното
от всичките неща!
А именно – пълното щастие
и хармонията със света…
МАРИЯ КАСИЯ ПЕТРОВА
ДОБРОТО НЯМА НУЖДА ОТ ТОЛЕРАНТНОСТ
В последно време темата за толерантността е изключително актуална в медийното пространство. Тя е застъпена и в редица социални проекти и програми. Опитът тя да се култивира във всички сфери на обществения живот, в повечето случаи доста настъпателно и агресивно, превръща толерантността в идеология, с която не можеш да не се съобразиш или да не приемеш. Парадоксално е, че днес толерантността се налага особено нетолерантно. Не можеш по отношение на нея да имаш друго мнение от това, което се тиражира. Толерантността обикновено се представя като панацея; като форма за цивилизованост срещу вроденото ни варварство или лошо възпитание.
Какво обаче наистина означава думата толерантност? Тя идва от латинския глагол tolero, който означава „понасям“, „издържам“, „претърпявам“. Според някои философски речници тя може да се прояви като „акт на снизходителност или като акт на търпимост“.
„В биологията и медицината с тази дума се описва липсата на реакция от имунната система срещу вредни за организма вещества или вируси“ (Wikipedia). Или казано с други думи – загуба на чувствителност за чуждите и вредните за организма неща; загуба на инстинкт за самосъхранение.
Бих искала да приведа думите на съвременния полски режисьор и сценарист Кшищоф Зануси, който нарича толерантността „една “сива зона”, в която няма място за разграничаване между добро и зло“. Според мен толерантността в повечето случаи изразява нашето безразличие и отказ да поемем отговорност за света около нас. Тя е своеобразно алиби за нашата индиферентност и безотговорност. „Не ме интересува какво правят останалите, стига аз да мога да правя това, което искам.“ За жалост такава е масовата нагласа и разбиране на толерантността.
Можем ли – и още по-важно – трябва ли да бъдем толерантни към всякакви безумия и извращения?! Можем ли да бъдем толерантни към нетолерантността?! Моят отговор е – еднозначно не! За мен толерантността, разбирана като търпимост към безсмислието, пошлостта и безвкусицата, е проява на лош вкус, или изобщо липса на такъв. Не можем да останем неутрални пред злото, патологията и престъплението. Някой веднага би казал, че „за вкусове не се спори“, но аз смятам, също като Николас Гомес Давила, че „именно за вкусове трябва да се спори – всичко останало е второстепенно“. Вкусовете не са нещо субективно. Разговорът за вкусовете е всъщност разговор за едни или други ценности.
Не се ли прави опит чрез толерантността да се обезценят вековни ценности и традиции, издържали проверката на времето?! Не се ли прави опит те да се подменят и да се наложат нови съмнителни такива?! Според мен именно това се случва в нашето общество. Нещо повече – днес наблюдаваме диктат с обратен знак и посока. Диктат, упражняван от различни малцинствени групи към мнозинството, което в повечето случаи трябва да се чувства виновно за своята „праволинейност“, “назадничавост” и “тесногръдие”. Този „диктат на общественото мнение“ е в пълен ход днес.
Моето мнение е, че: „Доброто няма нужда от толерантност” (Кшищоф Зануси). От толерантност има нужда само злото.
МАРИН-КОНСТАНТИН ПАЛАТОВ
ВЕК ВЪВ ВАКУУМ
1. Фанфари в космоса (пролог)
Скелет пропит издува тромпет!
Ама как въобще някой би могъл да бъде възпет
от скелета без жалост, без дихание,
от самата Смърт? Скелет в метални доспехи, скелет без благоухание
левитира в пустошта на черния космос…
И надува ли, надува –
но звук ни един не се чува,
скелетът знае, че това е изгубен, загубен, погубен епос…
2. Царят на маймуните
Царят на маймуните изкачва Вселенското дърво, дом на цялото племе,
приют за хиледи примати. Изкачва го, носейки цялото бреме,
вече на върха извиква (бясна врява!),
чува неговия триумф цялата дъбрава.
С пяна на устата, Царят най-сетне отмества поглед,
досега бе гледал само надолу, само назад, бе се радвал на своето завоевание.
И що за изглед?
Надолу – само мрак и отчаяние…
А настрани? Звук, далечен,
от него се почувства изведнъж привлечен.
Но някак този звук е тъй празничен и тъй гробовен,
тъй безграничен и тъй лъжовен…
Шепот: (СКЕЛЕТЪТ ГО ЗОВЕ!)
3. Възнесение
После осъзнава! Бе царувал цяла вечност, бе скачал и викал,
бе се борил,
а сега – всичко бе съсипал.
Всичко бе затрил.
Нима изкачването на Вселенското дърво не бе най-значимото нещо,
което бе постигнал? Но прозрение бе ли получил накрая? Вещо
същество не бе се почувствал. Не усети истинска победа. Само умора!
А мракът се разстила все повече и повече,
докато той стои на върха цял век вече
на тази космогонична флора.
После осъзнава! Той е причината за таз тъма,
той засенчва Слънцето – неговите съмнения
потопяват племето му в ледени вълнения…
Няма да го позволи! Сваля короната си и я хвърля надолу…
Царят надава нов рев, рев на отчаяние…
„Все някой ще намери полза от таз пуста корона!?“ … рев на прозрение! … … …
Царят на Маймуните сваля тленния, плътски
плащ от гърба си – остава само гол образ,
само кости и мускули. Пареща маса без обвивка – тъй открит
и крехък, но всъщност по-твърд от елмаз.
Около него всичко става бяло – бе достигнал нова равнина на съществуване…
Последвал ли бе глухите фанфари на тромпета гибелен? Не помнеше такъв, не помнеше нищо въобще.
А образът, той не е приматски – той е човешки!
До крака му има малко стръкче зеленина –
чудно изглежда то, някак мъртвешки,
единствено сред белотата, всичко друго е тишина –
хиляди гласове го викат, но той не може да ги възприеме…
4. Истерия и отражения (епилог)
Опомних се трудно… След миг се намерих пред
отворен прозорец… Крещяща жена
в далечината, кучешки лай, слаба светлина…
Отразява се всичко в отсрещната сграда.
Само глухият шепот на Скелета пронизва моето тяло, не, съзнание
с тръпка зла.
Въздух в дробовете – въздишка след това.
Спокойствие! Вечно е това изгнание…
МИНА МИШЕВА
ТЕЖЕСТТА НА ГОВОРА
Дали лъжата е винаги към себе си?
За да си отговорим на този въпрос, трябва да разберем същината на лъжата и процеса, в който се изявява.
Когато лъжем, имаме желанието да премълчим.
Да премълчим нещо, за да не нараним друг или себе си. Изговаряйки я се чувстваме длъжни да почувстваме и повярваме.
Винаги ли е било така? Винаги ли значението и смисъла сме извличали от думите и чувствата, скрити в тях и нас?
Ако това е реалност, тогава защо истината си проличава в действията, респективно лъжата се изпарява при бъденето?
Защото действието не е достатъчно само по себе си, за да може вярата да се трансформира в битийности, да се слее с цялостта ни такава, каквато я изповядваме като личности. За човешкото ни събитие е нужно одобрение и приемственост. За душата е нужна истината. Това не може да бъде и да е било другояче поради социалната ни обремененост, която неизменно ни прави зависими от връзките, които развиваме. Зависимостта ни е до такава степен, че остава единственото средство, чрез което мерим така значимата си себестойност.
Нима душата ни не остава гладна, когато сме сами? Тогава не я ли захранваме с най-истинското – вярата. Вярата не просто в себе си, а вярата в цялостта и своеобразния за всеки мир. Тя ни се явява единствената засищаща вяра. Дори като единственото определение на вярата – усещане за единственост и пълнота. Разбираме, че точно вярата като такава е линията, на която се преплитат истината и лъжата – в тяхната цялост – към себе си и към другите. Всяка изповядана истина е изневяра към цялостта на чистата вяра. Всяка изречена лъжа – осъзната – е изневяра към цялостта на чистата вяра.
Защото вярата – такава, каквато я желаем и рядко получаваме – не се нуждае от думи. Нито от смисли. Тя се изповядва в бъденето и своевременното действие. В лекия замах с ръка към нищетата на себе си.
НАДЕЖДА СТЕФАНОВА
ЧОВЕКЪТ В ТЪРСЕНЕ НА СЕБЕ СИ
*
През цялото си съществуване човекът търси пътя към доброто за себе си. Пътят към себе си. Но знаем ли какво е добро за нас реално? Това да достигнем свръхчовека, както смята Ницше, или да спрем кръговрата на живота, както разсъждава Буда? Но едно е сигурно. Човекът търси най-добрия път за себе си. Или състоянието, в което ти се чувстваш добре, в което ти се чувстваш жив, да се чувстваш човек. Пълен, смислен, оправдан. Но така ли е устроен светът?
Пълнотата се състои в това да разбираш себе си. Пеленачетата са недоволни, когато причината за неудовлетвореността им не се предотврати. Когато липсата или причината за болката от липсата на нещо не се запълни. Те знаят, че нещо не е както трябва. И щом го получат, знаят, че всичко си е на мястото, че всичко е добре. Така е и с възрастните. Смятаме обаче, че след като сме осъзнали най-дребните си вродени нужди, разбираме света. И точно там грешим. Човек се учи през целия си живот. Там е смисълът. Ако осъзнаем това, може да започнем да осъзнаваме, че нуждите ни не свършват там. Трябва да разберем себе си, себе си в свят с други като нас.
Различни, но същевременно еднакви. Аз имам нужда да знам кой съм, кой съм аз за себе си и кой съм за света, в който живея. Затова и се лутат повечето хора. Те, ние, търсим своето истинско Аз. Своята любов към себе си. Защото човек, който не знае кой е в света, в битието, той не може истински да обикне себе си. Така ние, като изгубени, търсим човек, който да има като нашите черти, нашия страх и изгубеност, да го припознаем в себе си. В единство целта е винаги по-лесно достижима.
*
Но ние и издирваме подсъзнателно хора, притежаващи частичката, която на нас ни липсва. И това е така, защото когато я намерим, ние сме щастливи, без да си задаваме или обясняваме въпроса защо. Дълбоко в нас го знаем. И така човек и половина и половин човек или двама с липсващи части правят едно цяло. Това вече е любовта. Живееш чрез другия човек. Но не чрез него, а чрез двама ви. Пълни, ние вече можем да обикнем себе си, това, че съществуваме, това, че сме хора.
Но това не е единственият начин да намериш и обикнеш себе си. Стига ти това да откриеш кой си, какво желаеш и да го намериш. Тук човек се губи лесно. Сред природата човек намира мир, мир със себе си и с околността. Защо е така? Защото хората са едно с природата. Защото дори да не можем да открием красивото в себе си, природата е естетична. Красотата предшества всяко понятие, всяко познание и знание.
*
Мартин Хайдигер казва, че за да искаме да изследваме битието, за да живеем наистина, трябва да започнем от себе си, като помислим какво означава за нас да съществуваме. Да бъдеш човек, според него, означава да се потапяш в света ден подир ден. Но да изследваш себе си, дълбоко, задавайки си въпроси от типа на “Какво означава да бъдеш човек? Какво означава да кажеш, че нещо съществува?“ И съответно можеш ли реално да съществуваш, ако не знаеш кой си? Или просто витаеш и губиш време докато, ако изобщо, разбереш кой си. Тук за обект се приемаш себе си, но надскачайки познатото ти. Вглеждайки се в себе си обаче, ти трябва да знаеш, че не си това, което си бил, когато си искал да разбереш кой си. Времето и обстановката са важащи. Мислите са променящи се. Човек се изменя с всеки си избор и породена мисъл. Затова е трудно човек да намери наистина кой е.
В невъзможността си да разберем кои сме ние наистина и в период, където всичко се поставя под въпрос, ние припознаваме себе си в други хора. Хора като нас, но дали като нас. Харесваме си дадени черти, на които се предполага да подражаваме. И така с времето се създава едно общество, поставяйки на преден план индивидуализма, но в същото време общество на еднаквостта. Общество, в което различието поражда страх. Но където се изисква различие. Поради това, е трудно да намериш кой си. Какво означава за теб да съществуваш все пак. Пълнота.
Списание paradigma се издава от ученици на Софийската математическа гимназия „Паисий Хилендарски“. Първият брой излиза на 24 май 2020 г.
Всички включени в публикацията автори са ученици в гимназията. Текстовете са съгласувани с главния редактор на списанието Марин-Константин Палатов.
