САРА – разказ на Севдалина Тодорова
Не е име на жена, а на куче. Улично. Но с много домашен стаж при съседите отсреща. Доведоха я в един летен ден, след като тяхното беше умряло. Отначало стопаните ѝ бяха по-резервирани – не можеха да забравят предишната Сара. Но тя още от началото се показа дружелюбна.
Беше млада, взимаше за рекордно време разстоянието между тях и нас. Хранеха я редовно, заобичаха я. А и то – такова свястно куче: ще походи, походи и хоп пред нашата врата ще легне тихо.
Сара беше не дребно куче, а цветът ѝ – старо злато. Имаше светли кръгли очи, остра муцуна и не беше нахална. Знаеше, че ще ѝ дам и аз нещо и стоеше търпеливо пред вратата ни. Веднага си тръгваше, ако чуеше, че в момента няма да получи нищо, като че ли казваше: ,,Е, друг път тогава“. За да се облажи с кокал, месо или парче баница, идваше чак до телта. Помирисваше и изчакваше, а после бавно хапваше, с кучешка благо-дарност в очите.
И четиримата ми внуци израснаха с нея. Понякога сутрин децата крещяха с все гърло, викаха я да им прави компания, докато ги тъпчех с попара. Между тях и кучето стоеше солидна, заключена желязна врата, но контактът им беше непринуден, говореха ѝ своите си детски приказки.
Понякога Сара лаеше по кафявата катеричка, която посещаваше високия бор в двора. Това пъргаво зверче слизаше до чешмата, където ѝ оставяхме орехи в една паничка. Взимаше само един орех или лешник и, сподиряна от кучешкия лаѝ, се мяташе на бора, дебелата ѝ опашка красиво летеше след нея. Вечер и през топлите нощи сред силната свирня на щурците разпознавах плътния ѝ глас, различавах го дори и когато в покрайнините на селото пищяха чакалите като малки деца.
Между възрастната стопанка и Сара се бяха установили дружески отношения. Кучето я изпращаше чак до спирката, a в деня, в който тя щеше да дойде от града, я чакаше пак там като не другаруваше много-много с другите кучета. Моята съседка преживяваше успехите в похожденията на кучето си, наричаше „сватби“ периодите, в които Сара изчезваше за дълго време от махалата, лекуваше я след яростна битка с другите кучета и нежно ѝ говореше като на малко дете.
Силите на старата жена отслабваха, но дружбата им продължаваше. Вървенето ѝ стана сковано, ходеше само до друга една съседка и се застояваше там до късно, винаги придружавана от Сара. Господ я повика при себе си в края на лятото. Остави всичко и се пренесе във вечното си жилище. Осиротя Сара, козината ѝ провисна, заплела боклуци, очите ѝ помръкнаха. Изчезваше задълго, без да се отзовава на повикването както преди. Но все така неизменно влизаше в двора си вечер, пазейки къщата, сега като истинска стопанка на имота. Така мина пролетта. От време на време идваше пред вратата ни като я повикам, хапваше бавно храната и се отдалечаваше. Но това ставаше само в края на седмицата, през другото време оставаше сама, сякаш отбягваше другите кучета, които си имаха стопани, досущ като хората в подобно положение. От време на време ѝ правеше компания Пъстра, четиригодишната котка от двора.
В началото на лятото бях изненадана да узная, че Сара вече не се мярка. Разнасях храната ѝ нагоре-надолу из страничните улички на селото, но отникъде не зървах одърпаната козина на все още гордата осанка. Напразно я търсех и виках – дали нямаше кой да я храни или пък беше умряла незнайно къде в края на вилите? Така измина и горещото лято.
Един ден бързах да се прибера, натоварена от магазина, когато отдалече видях бавно да идва към мен рижият ѝ силует. Изглеждаше ужасно, отслабнала и видимо остаряла. Движеше се бавно, но по всичко личеше, че ще ме изчака да се видим. Топлина, спомени и болка по изминалите години едновременно обляха сърцето ми: ще я видя, още беше в селото ни.
Пред очите ми оживяха прохладни пролетни утрини, ведри летни дни и побелели зимни дворове на отминали спокойни години, тези на възторжената ни младост… Та, зад Сара вървеше сравнително млада жена, която буташе бебешка количка. Каза, че от известно време храни това куче, но се тревожеше че после няма да може, тъй като и тя се прибира в града за през зимата. Сара обикаляше около нас, като че ли ни представяше една на друга. Изостанаха. Съжалих, че пак ще се покрие някъде и няма да я виждам. Очакваше я студена и гладна зима, на кого ли ще разчита?
Но настъпи топла зима. Ужасната зима на корона-вируса, разтревожиха се хората. Не можех да ходя на любимото село. Така или иначе времето разкрива всичко скрито и прикрива всичко ясно. Пекна слънце, зашумяха новите листа, летният дъжд отми паниката в душите ни, пак потеглихме към зелените поля. Него ден заведох и внуците си, вече големи. Вървяхме по пътя, когато от странична, кална уличка изплува невероятната Сара. Беше наедряла, личеше че има добри стопани. Разбрахме, че е полусляпа, глуха и я болят краката. Движеше се посредата на шосето, игнорирайки колите, които фучаха около нея. Отпадна чувството ми за вина. Обичаха я, щяха да я обичат докрая. Размеси се с децата, които играеха народна топка, щастлива че тичат наоколо. Взех си сбогом с нея. И аз и тя бяхме остарели.
Срещнах я пак, по-скоро от очакваното. След дълга пауза, пред красивата къща с асмата беше спряла кола. От нея слезе синът на моите приятели, някогашните стопани на Сара. Кучето беше разпознало колата отдалеч и тичало след нея до къщата, както някога. В краката ѝ лакомства застлаха земята. Очите ѝ блестяха, възможно ли бе това да бяха сълзи? От погледа ми обаче не убягна неравната походка, умората и застояването на едно място, нерешителността да пробяга през пътя до нас…
Сутрин през следващите дни Сара се появяваше в компанията на местните кучета, а след обяд се губеше някъде. Един ден привечер пак долетя до ушите ми кучешката глъчка – този път бяха наобиколили кокал, като всяко се опитваше да го захапе, сред неистовото ръмжене на останалите. Бяха млади и твърдо решени да успеят. Сара стоеше в центъра на гълчавата, тромава и непохватна, като мръвката все ѝ убягваше в последния момент.
Развиделяването дойде с тихо, топло и прекрасно лятно време. Никой не минаваше още по улицата, само някъде трополеше стара кола. През оградата, не вярвайки на очите си, съзрях жълтия кожух на Сара в двора на съседите. Нима беше влязла отново в къщата след дългото отсъствие и откъде? Стори ми се, че спи и тихо се приближих. Кучето беше притихнало в непозната поза, рояк конски мухи бръмчаха ядно над главата му, клюмнала върху изпружените крака. Наоколо обикаляше безшумно само Пъстра, запазила траурно мълчание. Тя ме усети, но Сара не помръдна. Ясно. Кучето – пазач. Беше дошло да умре в дома, където бе живяло…
Споменът за Сара ме държа дълго и с възхищение до деня, в който започнах своя разказ.
Севдалина Тодорова
