СВЕТЛИНИ – поезия на Пенка Самоковлиева
Светлини
Светлини
Светлини
И всяка светлина
е моя
И всяка
в мене се роди
И в хаоса
неизбродим
Чертае
пътя ми свободен
Като
самотна пеперуда
Летя
в космическия мрак
От всички брегове
прокуден
Да търся
пристан нов и бряг
Не знаех
и не исках аз да знам
Къде съм
и защо съм там
Аз бях без цел
и без компас
Не знаех всъщност
кой съм аз
Бях сянка
спомен или звук
Отронил се
далеч от тук
Самотен атом
във безкрая
Душа
изгонена от Рая
Аз бях
нощта
И всеки миг
от вечността
А там където
свършваше небето
Започваше
невероятен свят
Огъваха се
пъргави комети
Препускаха
забързани планети
И ронеха звездите
златен цвят
По вечния
вселенски кръговрат
Огледах се
къде ли да отида
Аз нямах
траектория и път
Като онези
скитници болиди
Които
над Земята ни кръжат
Преди да паднат
и да изгорят
И ето
че съзрях в далечината
На Волопас
зад тихия обор
Да блясва
и мъждука в тъмнината
Един самотен
малък метеор
Отбих се
да почина за минутка
Сервираха ми
квантово кафе
Бе толкова
спокойно и уютно
Във сепаре
от звездно кадифе
В безмълвие
без корен и небе
Не зная
колко време тъй премина
Часовникът
на времето бе спрял
Прелитаха
светлинните години
И чезнеха
без радост и без жал
Край този свят
от камък и кристал
Там някъде
избухваха свръхнови
Тресяха се
вселенските ядра
И черни дупки
в своите утроби
Раззинали
неистово уста
Поглъщаха
реалността
Но мен не ме вълнуваха
световните проблеми
Понесен от
космичните вълни
Полюшвах се
без център и без време
И глъхнеха
сред острите скали
Последните
вселенски новини
И все пак вечна
само вечността е
Тече
вселенският поток
Къде ни носи
ний не знаем
Защото
от престола си висок
Това решава
само Бог
Отдавна
слязох на Земята
Реших
че тъй е най-добре
Тук имам
център под краката
Живея
в сигурност и ред
Стабилен съм
вървя напред
Ала когато
в тъмни нощи
Отправям
към небето взор
Да зърна
търся аз все още
Зад
Волопасовия двор
Моя
мъничък метеор
Но там е пусто
безразлично
Трептят
далечните звезди
И само
в своя танц ритмично
И вечно
както и преди
Галактиката
се върти
* * *
Върхът
Той пълзи нагоре
тъмен непонятен мълчалив
За да скрие
чистото си чело
В облаците
девствени и бели
От шума
тълпите и позора
На света
коварен и лъжлив
Върхът
Той е нейде горе
Бог ли съзерцава
мълчалив
Челото му гордо
във мъгла е
И той нивга
няма да узнае
За света
на мъничките хора
Така грозен
толкова красив
Челото му мъдро
от гранит е
И на него
някога орлите
Идват
да починат от света
Но напускат
гордата му самота
За да слязат долу
над полята
Где тупти
сърцето на Земята
Да орлите
слизат на Земята
Да усетят
топлия й дъх
И отлитат
пак във планината
Към самотния
далечен връх
Но върхът
е вечно прикован
В своето безмълвие
надзвездно
Скрил плещи
под облачен саван
И изчезва
в пропасти и бездни
Пулсът
от сърцето на Земята
И остава само
самотата
* * *
Тази нощ е вълшебна
послушай
Как шепнат
снежинките вън
Как кротко
светът се е сгушил
Във уюта
на зимния сън
В тази нощ
всички феи са будни
Тихо бродят вън
сили добри
И потоци
енергии чудни
Ни изпращат
далечни звезди
Кротък ангел
крила е разперил
От небесния
светъл олтар
Той за тебе
с любов е намерил
Най-прекрасния
коледен дар
Отпусни се
послушай Всемира
Научи се
да правиш това
Чуй как светло
тупти и пулсира
Устремена напред
Вечността
Тихо тихо
снежинките шепнат
Зимна нощ
е заспала навън
А светът
се огъва и трепне
В кръговрата
на Божия сън
* * *
Една мечта
във сребърно и бяло
Превръща се
в действителност навън
И тихо стеле
топло одеало
Снегът над моя
неспокоен сън
Отпускам се
като дете във скута
На тази нощ
от приказка дошла
И кротко се унасям
във уюта
На снежната
дантелена мъгла
А горе баба Хола
пак разгръща
И тупа
стария чувал
И всяка водна капка
се превръща
В изящен
сребърен кристал
* * *
Горките врабчета
надничат накриво
В стъклата
на моя балкон
Потропват
с измръзнали боси крачета
И търсят
храна и подслон
Те искат
да бъдат
Те искат
на воля
Със радостен
смях да летят
Да могат
да скачат
Щастливи
напролет
Сред първия
ябълков цвят
Те искат да свият
под някоя стряха
Уютни
и топли гнезда
И трепетни
първите полети плахи
Да видят
на свойте деца
Как мръзнат
нещастните бедни крачета
Как зъзнат
горките телца
Но смели са малките
гладни врабчета
И търсят
трохи и зрънца
* * *
Тогава
когато медузите плачеха
И вълните
замеряха с пръски Луната
Аз ще се върна при теб
през времето
Ти няма да познаеш
че съм друга
Ще съблека
коравите си люспи
Ще вляза тихо
в младото си тяло
И скрита
в топлите му клетки
Ще си почина
и ще се отпусна
Тогава
ще нахлуят в тишината
Забравените
ритми и мелодии
И тънки
мимолетни аромати
Ще изплетат
горчилката на спомена
Ще искам
да остана там завинаги
И ще се вкопчвам
в гънките на времето
Но то
ще ме отнася и завлича
И с разранени пръсти
ще се свличам
Във бездната
която ни разделя
И времето
отново ще ме върне
С вълните си
на този мъртъв бряг
И дълго
дълго ще се търсим
Но никога
не ще се срещнем пак
Пенка Самоковлиева
