СВЕТУЛКИТЕ НА КРАСИМИРА КАЗАНДЖИЕВА – рецензия на Павлина Петкова
Красимира Казанджиева – име, познато ни от театралната сцена, а също така от гласа на Стефани Форестър и много други героини в сериала „Дързост и красота“ в продължение на петнадесет години.
Стихосбирката „Набрах светулки“ /Издателско Ателие Аб“ – София, 2020/ съдържа 75 стихотворения и хайку, в която авторката ни представя своята поетична душа. Книгата е изповед пред любимия и посвещение към близките им родове и приятели.
Съвсем логично е отреденото място на родителите й: „Аз нищо няма да забравя…“
Бащата по принцип е пристан и приятел, при когото винаги може да акостира и да намери своя изповедник и събеседник.
Гобленът, извезан от майчините ръце е свята икона, в който е вложено цялото й сърце.
Голямо място в книгата е посветено на съпругът, неизменния другар в живота: „Вечно двама – като икона, / само… Господ е над нас!“
Но и: „Не ти прощавам, / че без мене / можеш да живееш!“
Важното е, че „се събирам във очите ти, / и в твойто присъствие ме има“. Но поглеждайки в очите й ще открие „на дъгата, / липсващата половина“.
*
Голяма част от живота на Кр. Казанджиева е преминал и продължава да преминава на театралната сцена и това няма как да не остави своя отпечатък в нейната поезия. „Седемте черни котки“ тя посвещава на спектакъла „Апарт“. Образът на една от първите български актриси Тодорка Бакърджиева, сподвижница на Левски и Ботев, тя възвеличава в „Казанлъшка мадона“, където „и от твоя подвиг огън лумна, / с ореола на Мадона тебе украси!“ и продължава: „изиграй последната си роля, / нестинарка изиграй в света ни грешен!“
С патос и вдъхновение, като родолюбива българка се прекланя пред героизма и безстрашието на майор Георги Векилски. Също така и пред таланта, голямото сърце, и пред всевиждащия поглед на художника Ненчо Балкански, съхранил в картините си образи, съдби и чувства.
Старите приятели, старите театри и отминали любови, те са нейните болки, истини и вдъхновения.
*
Усеща се носталгията й по роднинските къщи, които вече са подвластни само на времето и в които вече никой не се връща. Едва ли има някой, който да не изпитва болка от подобни спомени?
Мъката по Родината, която изтлява безгласно, а границите са сравнявани с отровни змии, без които душите ни в духовност обща ще запеят и може би ще открият формулата на човека, за да прекрачат прага на бъдещето.
Морето, любимото, бурното и пречистващо мислите и телата е метафорично опоетизирано: „Поглъщам нектар от море / с пяна от лунна пътека“. Но в това морско безредие, което ражда пясъчни безумия, можеш да удавиш всичко – грижи, мисли, тъги…
България е красива страна, но най-малкия град – Мелник, ражда чувства и „сълзи горчиви от вино, / дето душата ги е попила“.
Спомените от градове и държави по света, където авторката е гостувала, са омая, които не може да забрави.
Всеки човек неизменно го вълнуват безброй въпроси, на които неспирно търси отговори. За Кр. Казанджиева те са, като птици, коитолитват, заболи поглед в нея.
И завършвам с един стих от „Религия“, където авторката ни разкрива своите духовни желания и извисявания: „звезда за дом ми отворете, / до слънцето да бъда близо, / да виждам винаги морето!“ и „Ще бъда жива в светлината…“
За край на стихосбирката, авторката е включила пет хайку, едното от които дава име на книгата: „Набрах светулки. / И цветята на нощта / родиха утро.“
Пожелавам на Красимира Казанджиева здраве, любов и вдъхновение, за да продължава да ни радва с творчество си – както на листа бял, така й от театралната сцена.
Павлина Петкова
