СЕДЕМДЕСЕТ И СЕДЕМ ВЯТЪРА – поезия от Кирил Назъров

Не малко  време поживях, а

оставам си ентусиаст със страст.

Не малко  ветрове ме вяха,

но още повече пък… гонех аз. 

Е, вятър  ме е вял и на кобила      

бяла – далеч от родната ми къща. 

От него пак съм вземал сила, 

в попътен той се е превръщал.                         

И глухите навярно чуха, 

че съм нехайно чудноват и

че гоня оня дето духа, 

гората дето клати…

Седемдесет и седем вятъра ме вяха

и продължават още да ме веят.

Нали съм вятърничав, не успяха  

през времето да ме отвеят.

А седем е число вълшебно –

това признават и академици.

Да, седем е число свещено,  

пък аз сдобих се с две  седмици!

Е, доживях седемдесет и седем

на битието нашенско в театъра. 

Макар и малко поприведен,  

все още денем-нощем гоня вятъра…

За равносметка май е време:

Наивник бях, умник, бохема,  

немил-недраг, щурак …

Но пътя си изминах с чест!

Дали щастлив съм днес?

Като че ли съм чак 

на седмото небе!

Но има още небеса до Ада и до Рая.

Животът ми не бе   

обикновен, ала за нищо не се кая,

не бих го заменил със друг!

Сега съм вече пътник към безкрая 

на вечен свят, наречен Оня…

А докато съм тук 

Михаля  или вятъра ще гоня…

© Кирил Назъров