СЕДЕМ ХАЙБУНА С ИЛЮСТРАЦИИ – текст и рисунки Венелина Петкова
НЯКОГА
Днешният ден, но преди години. Вали сняг. Залепналите по прозореца снежинки се топят. На котлона ври супа. Салатата е почти нарязана. Розата в двора е покрита със стари есенни листа и найлонова торба. В хола приятелите ни репетират с китари. Кучето учи детето да ходи на два крака в коридора.
Някой вика отвън, защото нямаме звънец: „Тук съм вече!“
надуто парно
открехвам прозореца –
нахлува бъдещето
ВПЕЧАТЛЕНИЯ
Професорът по световна литература забелязва през прозореца на таксито: „Абе, много хора си говорят сами… Не е ли странно?“
„Не, София. Не си говорят сами“, отговаря секретарят на културното дружество, „Имат блутути в ушите“.
„Какво?“
„Блутути в ушите“, почти изкрещява секретарят.
Наредени сме един до друг в Народния театър. Изучаваме празната сцена с вълнение. Цяла културна делегация. С церемониална бавност, под звуците на вид японски барабан се появява маска Но и огласява, че изневярата ще бъде наказана. За да изпълни отмъщението на сърцето, гневната съпруга се превръща в демон.
Пауза.
„Паузата е най-важното в театър Но“, заявява професорът, почти на себе си. От редовете наоколо се извръщат глави.
тишина
и този сезон
различна
ЛИСТОПАД
Зелената конструкция прахово боядисан метал, която държи изправена фасадата на Халите, образува огромно дърво, под сянката на което клиентите се разхождат, а продавачите работят. В средата има фонтан и кафене с торти по витрините. Фонтанът ромоли. Кафе машината бръмчи приятно и излъчва аромат на печени кафени зърна.
Преди да си тръгна, нарочно минавам покрай цветния щанд. Цветен. Зелен.
„Колко струва този бонсай? Не му пише цената?“
„Мини ясенът ли? Двайсет и един лева.“
Изобщо не е скъпо, преценявам на мига.
Когато му узреят семената, мога да си го размножа. Продължавам да го оглеждам, докато флористката опакова подарък за някого. Докосвам листата му, вече жълтеещи. Рисувам мислено формата на клоните му.
„Ще го купя“, тържествено заявявам, когато подаръкът за някого е напълно готов.
в рохкавата почва
корени пият дъжд
семена на мечтите
ПРАВО ХОРО В КОРИДОРА
За първи път видях смъртта или поне нейното начало, когато прабаба ме заведе на последно сбогом от нашия пети етаж на горния етаж. Тя нямаше как да не отиде. Аз нямаше как да остана сама в къщи.
На шестия етаж, в дълъг шкаф, покрит с бели чаршафи, гори свещ в ръцете на блажено заспала стара жена. Заспала – така каза прабаба. Заспала – добавих си.
Явно се е поминала в съня си, докато всички спят. Фигурата с цвят на восък вече се смалява.
Подават ни чинии с ужасни на вкус сладки неща. Държим ги в ръце и пудрата захар продължава да се топи.
По-късно прабаба беше линчувана, че ме е качила на горния етаж, защото някой си умрял.
Наближава Нова година. Мисля само за подаръци. Тези, които ще получа и тези, които искам да направя, поне на ужким.
Преди семейната вечеря прабаба отново реши редките си коси с дървен гребен, връзва ги на плитки и ги покрива с шарена кърпа. Аз обличам новата си червена рокля.
В полунощ шампанското гръмва. Тапата му изхвърча и обикаля всички четири стени.
народна музика в новогодишната нощ
баба ситни стъпки
в нашето темпо
УСЕЩАНЕ ЗА ГРАНИЦА
Река Камчия слива сенки – от единия бряг, населен с рибарски бунгала, от другия бряг, откъдето през зимата, каз-ват местните капитани на корабчета за разходка, излизат глигани, чакали и чапли. Въртим семейно педалите на водно колело точно в средата и слънцето ни заслепява. Жужат милиони комари, проблясват телата на пъстърви и сомове. Между извора и делтата, северното и южното Черно море, 4 метра вода над метър тиня. Върбите потъркват краища във вълничките, които оставяме след нас. После реката застива и ги засмуква.
детски смях
свърши ли вече
пътуването?
РАЗДАВАЧ НА ЛАМИНИРАНИ ЗВЕЗДИ
Веднъж, в някакво предаване по японската телевизия за чужденци, гледам – прозорче в каютата на кораб. На перваза, с лице към морския пейзаж, наредени плюшени играчки. Мечета, зайци, пикачу, джуджета, кученца и котенца. Някои са се гушнали, други са залепили муцуна за стъклото. Отмества се ъгълът на камерата и една млада японка щастливо маха в нея с две ръце. Прави снимки на плюшените същества и ги изпраща по мейла на техните собственици. Досущ като Амели Пулен на тъжния си баща. Невероятната й съдба.
Пощальон като от „Продавач на надежда“ е спрял на нашата улица. Разпределя пратките. Ръцете му блестят. Завърта педалите на колелото си и литва. Проследявам го с поглед чак до облаците в ранната утрин. Защо съм будна? Пред портата на двора блести голям сребърен пакет.
О, да! – сещам се. Нали и аз си поръчах звезден миг от коледната реклама? Събуждам се щастлива.
Награди и похвали
Пътува ли към точния адрес
всяка падаща звезда?
ПО ЗАЛЕЗ
Днес видях една жена, надвесена над кофа за боклук. Или беше мъж…Какво ли толкова беше видяла там, че чак да отдели крака от земята?
стари дрехи
стара храна,
свети стара луна
