СЕНКИТЕ НА ЧОВЕЧНОСТТА – есета на Венелин Терзиев

БЛУЖДАЕЩ УМ

Спокойствието е излишно щастие и не го търсете.

Тази сутрин църковният двор е препълнен със смълчани хора, които притихнали пристъпват към входа на храма. Тревата е добре окосена, а побелелите от цвят дървета придават някаква чистота на мястото на днешната ни среща. Слънцето от време на време прокарва своите пръсти през облачната наситеност на утринта. Едри дъждовни капки оставят своите белези върху дрехите ни, но днес не е денят, в който ще ги забелязваме.

Объркани са днешните ни мисли, а думите са се прикрили някъде дълбоко в нас. Срещата ни днес е в мълчанието на възкръсналите ни предци, които ще трябва да приемем за малко при нас. Опитваме се да разчетем блуждаещите погледи на наредената в своята неправилност върволица от хора. Безизразност е настанена на почти всички по лицата им.  Липсва обичайната изопнатост на делничното поведение, а жестикулиращите ръце са прибрани смирено към телата. Стъпките на събралото се множество са като в забавен марш и дори прошепванията се сливат със звука от съприкосновението на обувките с каменния под.

Макар никой да не те чува,
точната дума трябва да бъде изречена
(в самия център на веселбата).
Твоето слов
(наздраве!)
ще счупи бутилката
(и яйцата!) „ох!
на Централния Пустословец.
Ще бъдеш чут!
И ще ти бъде отмъстено.
Това е смисълът
(пълно безсмислие…)
на хвърлената точно дума.

 „Пиршенството на пустословието“, Константин Павлов

Днес бяхме тръгнали да измолим още една глътка въздух от този, който се разпореждаше с времето и пространството. Потънахме в очакването на някаква предстояща среща, в която да получим своето близко опрощение, но се загубихме в хаоса на сполетелите ни мисли. Странното усещане за безсилието ни да променим настъпилото очакване ни накара да бъдем неспокойни и някак припрени в това си блудно състояние. Конкретни терзания не бяха ни споходили, а просто непринудено дошло безспокойство.

Времето бе пропуснало да ни предупреди, че то е пълновластният съдник на случващото се и ние бяхме попаднали в продължителната си заблуденост, че нещата се случват благодарение на собствената ни воля. Днешното объркване беше подхранило съмненията ни и им бе дало силни усещания в нашата същност. Обяснението за настъпилото състояние на небрежна тревожност бе така неочаквано, а попадналите капки от дъждовните пориви върху клепачите на очите ни само бяха засилили тази ни чувственост.

Празнотата се усещаше навсякъде, като че ли бяхме изгубили нещо важно и толкова ценно, а не успявахме да намерим път към откриването му. Очакваното пречистване така и не се случи и тръгнахме неполучили опрощението на нещото. Толкова старателно бяхме се приготвили за днешната среща, а тя се отложи някъде в неочакваното съществуване.

Тази година лежах в дупката
дузина дни повече от нормалното.
/Лични разправи с Началника.
Началникът на дупката –
назован още: Мой Бог./
От болката ми поникна коренче;
с обратна брада – към небенцето.
От коренчето поникна листенце.
Листенце като устенце.
„Камо грядеши, Господи?“
/Къде отиваш, подлецо!/,
проплака гневно листенцето,
докато аз драпах нагоре…

„Листенце като устенце“, Константин Павлов

Храмът не бе този, който да ни даде успокоение, пък и за какво би ни било нужно всичко това. Инертността в поведението ни щеше да препъне и най-благите ни мисли, а най-сърдечните щеше да остави непокътнати. Какво ли още щеше да ни поднесе тази наша инертност? Дали обладани в нейната прегръдка като чувствените пролетни напеви на сладкодумните птици, или щеше да ни покаже друга възможност за измеримост на състоянието ни? Все носталгичност, която така и не се сбъдваше във времето.

Живеейки в очакването на случването на нещата се бяхме заплели като в паяжината, която провиснала неволно се протягаше от ожулената стена на близката сграда. Измъкването от всичко това вероятно ще ни коства безкрайност в усилията и устойчива продължителност в упорството ни.

Лентата прелиташе край мен
и едва не ме докосваше.
Рудните отломъци подскачаха
върху безконечния конвейр,
горди, че съдържат
много цинк,
олово много
и невероятно малко
златни примеси.
Смешни бяха рудните отломъци –
сигурно си я представяха
фабриката за обогатяване
нещо като козметически салон.
…Трябва да призная, че се плашех.
Двоумях се, колебаех се,
но реших
и скочих върху лентата.
Рудните отломъци са мои братчета!
Ние имаме един състав!
Аз съдържам също много цинк,
олово много
и невероятно малко
златни примеси.
Майсторе, до скоро виждане!
…Чукове ни биха,
сяха ни сеялки,
химикали ни размекваха душичките.
Страшно беше
и болеше.
Но сега сме чисти –
цинкови!
оловни!
Няма разни златни примеси у нас.

„Флотация“, Константин Павлов

Търсихме дори неизказани оправдания за всичко, което се случваше. Намирахме се в невъзможност да покажем нашата невинност и отново тръгнахме да опитваме и опитваме да се пригодим някак угодно към това, което се беше установило при нас. 

Както си бяхме –
с прашни лица,
прашни дрехи
и прашни ръце, –
ние влязохме на събрание.
Ораторът влезе след нас.
Отначало ни беше криво
от умората и от грижите;
но увлечени от речта му,
всичко друго забравихме.
До един се разнежихме,
като чухме, че ние сме:
най-добрите,
най-честните,
най-щастливите,
най-героичните.
И както си бяхме –
с прашни лица,
прашни дрехи
и прашни ръце, –
без да си плюнем на дланите,
изведнъж изръкопляскахме.
Лошо стана:
прахът от ръцете ни,
от лицата ни
и от дрехите
полетя към трибуната.
Мина миг на мълчание…
И тогава ораторът,
като бършеше с кърпа лицето си,
се усмихна
и каза приятелски:
– Мийте си ръцете преди ръкопляскане!

„Инцидент“, Константин Павлов

Разпиляхме времето и се изгубихме в пространството. Това десетилетно лудешко забавление, с което прекалихме, ни отпрати като неравномернозавихрило се махало в различни обятия. Дали бяхме прелъстени, или изоставени, дали сити, или гладни – все се лашкахме като в претъпкан трамвай и пропускахме да слезем на нашата спирка. Дали не дойде времето да пооправим ръждясалите релси и да определим посоката на нашите флотационни мисли. Сензорната депривация ни бе лишила за дълго от нашата чувствителност, но днес болката от тази тревожност ни създаде условна възможност да си я върнем.

Необузданите ни желания за бърза и променяща се действителност ни бяха заблудили и съвсем неиронично си бяхме създали такава измислена реалност. Оказа се твърде постоянно, дори според Айнщайн.

Пантеонът не е проветряван скоро.
В чупките и по ъглите
паяжини са изопнати.
Паяжините приличат на задгробни арфи.
С хиляди небесни струни.
Паяците нервно дърпат нишките –
искат да изсвирят нещо крайно траурно
и безкрайно бодро същевременно.
Нишките се късат.

 „Прелюд към паяците“, Константин Павлов

Явно се изгубихме във вярата си. Спокойствието е излишно щастие и няма необходимост да го търсим. Безгрижността на съществуването ни отдавна бе преминала и останала в прохождащите ни години. Днес трябва да намерим своето място в бягащото време и блуждаещото пространство

София, 25 април 2023 г.

ПОДИР СЕНКИТЕ НА ЧОВЕЧНОСТТА

Сгърчени са днешните ни мисли и нямат дори най-малко желание да се протегнат и да се събудят от нощното будно сънуване. Полуунесени в своя сън се надигаме да погледнем нещото, което предстои да ни разбуди. Съботното ни събуждане е някак меланхолично и дори нежелано. Няма го нормалното (нормално ли наистина?) бучене на големия град, което ни съпровожда в това обичайно време, а автомобилите са попаднали в някакво нарочно уговорено междучасие.

Почти нареден пъзел с многохилядни частички се е проснал в своя зелен оттенък и очертава силуетите на омайна картина, която е промушена от стрелите на незнаен лък – липсващи пространства, които като бодлива тел са се настанили спокойно в този още незапълнен пасторален визуален очерк. Заниманието на околните скоро ще постигне своето пространствено измерение и ще осигури временна наслада от механичното творение на създадената изразителност.

Нещо рязко строполяващо се се опитва да прекъсне съботното проясняване и натрапчиво повтарящо се търси сили да се настани в това наше общуване. Нелепо и дори неприемливо е такова вмешателство в свободното наречено време за правене на други неща, които не се събират в делничното ни разпределение.

Една дъждовна вечер
от тъга,
от самота
и от не знам какво
реших да прочета на глас
написаното през деня стихотворение.
Сам себе си иронизирайки,
се поклоних пред рибките
и казах:
– Ще позволите ли да рецитирам стихове?
Прочетох им едно цинично
антиобществено стихотворение.
(Както казва онзи,
дето ще се появи на края.)
Когато ги погледнах пак,
лицето ми се вкамени от изненада –
цветът им беше станал сивочерен;
с огромни челюсти
и остри зъби
приличаха на мънички акули.
Не се докоснаха до водните бълхи,
които им насипах от пакета,
с презрение отминаха трохите хляб.

„Прекрасното в поезията или жертва на декоративните рибки“, Константин Павлов

Въдворени в светлината на този ден започваме поредното лицемерно общуване със себе си. Нахълталите чужди звуци само засилват нежеланието ни да продължаваме да правим това усилие. Неискреното поведение, че това е най-смисленото нещо, ни прави дори истински лъжци. Ще продължим да залъгваме измислената си реалност с това си поведение и с очакването, че ще убедим самодоволното си присъствие за съвсем пълноценно. Дори и привидно това да бъде така ще е достатъчно неприятно в своето крайно изражение. Ще пропуснем ли най-важното представление с низ от изискани заобиколки, които ще притурваме всеки път като пришити пайети на някоя стара дрешка, за да покажем в каква действителност на изискано въображение сме попаднали. Колко ненужни ще се окажат тези напъни и в каква несъстоятелност на мислите ще не довеждат всеки път на това измислено заблуждение.

Хаотичните размахвания на ръцете и неволните поклащания на главата са толкова отчаяно съпроводени със силното притискане към гърба на добре опакования и подсигурен с допълнителни меки възглавнички фотьойл. Ярките цветове, които пристигат от огромния телевизионен екран, който предвидливо сме озаптили от звуковата му ефектност, само променят нюансите на пристигащите от прозореца светлинни потоци.

*

Ръцете ни са отпуснати като прекалил резултат от силен махмурлук, но дори непосилно по-тежки са от всеки друг път и без това да е било съпроводено с алкохолните отпечатъци на предходния ден. Мисловните крайни хидроксилни групи се бяха свързали в необичайна комбинация с тежки и крайно неприемливи съждения. Това бе довело до непоискана реакция в това ни днешно препятствие. Опитвайки се да открием и най-остатъчните сили в душата си, за да ѝ помогнем да прояви поне малко разбиране към нашето съществуване, се натъкваме на пристигналото ново рязко проблясване от екрана и последващо спиране в трептение на някаква неясномътна картина.

Аз всяка вечер им четях
развратните си стихове
(както казва онзи,
дето ще се появи на края),
а те растяха
и се озверяваха.
Превърнаха се в истински акули.
Аквариумът трудно ги побираше,
а котките не ги задоволяваха.
Нататък всичко се разви мълниеносно
и закономерно:
когато им четях най-страшната от моите поеми,
аквариумът изпращя
и се пропука.
Акулите изскочиха навън.
По-кротката разтвори челюстта си
и ме глътна.
А другата изяде гардероба,
където беше скрит един доносчик.

„Прекрасното в поезията или жертва на декоративните рибки“, Константин Павлов

*

Открихме съборени очаквания, напиращи незнайни герои и много търчащолутащи се хора, които разпиляваха своята същност в разни и необратими терзания. Всичко някак странно се разпадаше без да потърсим дори някакво оправдание за това си безсмислено действие. Дори многобройните обитатели на някой мравуняк изглеждат целенасочено последователни в своите действия, които лесно обясняваме с тяхната нужда от бъдещо оцеляване. Тези хора днес дори бяха изгубили вътрешния си инстинкт за съхранение с цел бъдещото си жизнено съществуване. Къде пропаднаха детските желания, къде затворихме мечтите си, а остана само неистовото желания за показно самоубийство.

Аз
ще построя една висока кула.
Много висока кула.
Най-високата кула!
От върха й
с бог ще разговарям
и ще се надпявам с космонавтите.
За да бъде вечна
и неразрушима,
в нейните основи ще зазидам –
сянката на моята жена,
сянката на твоята жена,
сенките на майките ни,
сенките на нашите деца…
Нужни са ми сенките на цялото човечество!
Майсторе,
ела да чиракуваш!

„Българо-вавилонско стихотворение“, Константин Павлов

*

Рязко движение ни удря в поназъбилото се стъкло, което покрива полицата на шкаф, прилепнал до познатото ученическо бюро. Тук въздухът е поизоставен от свежестта на деня като забравената овехтяла книга, която стои полуотворена на долния рафт. Тази свещена детска обител отдавна стои изоставена. Нейният стопанин е тръгнал да продължи нанякъде. Цялото ни тяло потръпва в неспокойното преживяване на някакво тайнство, което винаги си остава наше от раждането и до самия му край. Миниатюрните порцеланови човечета се спотайват в ъгъла в своята събрана разновидност, а някакви дипляни с картинки се подават раздърпано от всички страни. Блуждаещите очи търсят да споделят присъствалия с години тук поглед, но той се е насочил някъде сега в своите нови очаквания, като само от време на време идва да ни сподели своето съществуване. Пътуват чувствата в някаква бездна, осеяна с най-светлите звезди на своя небосклон, и това ни кара да потъваме в този наш безкрай…

Болезненото впиване на този поизострил се ръб ни отпраща да отворим по-широко открехнатия прозорец, с което да поуспокоим раздразнената до краен предел чувствителност и да възпрем мокрите вълнения в очите ни. Безпощадността на това невидимо присъствие си остава нашата малка тайна, която споделяме в обичта на отминалите години и надеждата на идващите нови.

Омръзна ми да бъда нощна смяна.
От тъмнината станах суеверен.
Приятел ми е,
враг ли е,
еднакво го отбягвам.
С точността на прилепи се разминаваме.
Станал съм несигурен и подозрителен.
Вече по инстинкт налучквам само
кой ми се усмихва в тъмното
и кой се мръщи.
… Иска ми се бодър да посрещам слънцето.
Може в първия момент да зажумя.
Ще свикна.
Някаква си птица сутрин пеела –
славей ли, какво ли го наричали…

„Второто капричио за Гойя“, Константин Павлов

Поприбързано и съвсем без излишна претенциозност механично изтупваме ръкавите на познатата домашна жилетка и уверено изправени прекарваме двете си ръце в настръхналите безчувствени бели косъмчета от двете страни на слепоочието, които упорито напомнят във всеки един удобен момент за своето присъствие. С лишена чувствителност тръгваме към новото суеверие, което разкрачено стои пред нас. Ще си построим слънчева кула, дори и да не е Вавилонска. Не ни е нужен всемирен потоп и ще вложим своята старателност в това наше майсторско чиракуване, за да оцелеят сенките на човечеството.

Русе, 3 май 2023 г.

проф. д.н. Венелин Терзиев