ПРЕВОДАЧЪТ ПРЕДСТАВЯ:
СЕРГЕЙ ГОРОДЕЦКИ
/ 1884 – 1967/
ЖИТЕЙСКИ ПЪТЕКИ:
Известният руски поет на младини се увлича от символизма и проявява интерес към фолклора. Той е един от организаторите на Работилницата на поетите. Участва в Първата световна война като военен кореспондент. От 1921 г. живее в Москва. Пише стихове. Активно превежда. Автор е на оперни либрета. Изявява се и като литературен критик.
Първите му стихосбирки се отличават със свежест на чувствата и с жизнерадост.
Стремежът красивата сложност на света да бъде съчетана с яснотата на поетическата мисъл, е характерен за акмеизма, от който се увлича Городецки.
Плод на творческите му усилия са значителен брой стихосбирки. Създа-деното от поета се характеризира се с тематично разнообразие, със съвършенство на формата и с лекота на изказа.
Иванка Павлова
ТВОРЧЕСТВО
В ГРАДИНАТА НА РЕПИН
В уединение щастливо
в двор със старинна красота
един художник мълчаливо
живее в мъдра простота.
Изящно свежда ствол върбата
над неподвижната вода.
Тук на природата с ръката
е в единение труда.
До храста люляков в тревата –
захвърлен камък-великан.
От дълбините на земята
струи висок студен фонтан.
А сред градината прекрасна –
къщурка, приказна почти.
Нагоре, в синевата ясна
бленува тя да полети.
Такава храбра, чудновата –
в стъкло, с рисувани стени.
От завист гарван чер се мята,
кръжи страхливо настрани.
А недалеч в гнездото пее
пернато пъстро общество,
с играта си напомня, че е
животът земно тържество!
Първа публикация: Електронно списа-ние
„Литературен свят”, бр. 88 от октомв-ри 2016 г.
ГРАДСКИ ДЕЦА
Бедни градски рожби, хилави цветя,
в своя блян несбъднат аз към вас летя.
О, ако отново сте с изправен гръб,
ако не съзирам в погледа ви скръб,
ако не линеят крехките телца,
ако дързост блика в детските сърца,
ако сте със здрави, пъргави крака
и трева ги гали с ласкава ръка…
Бедни градски рожби, хилави цветя,
скрита хубост виждам аз у вас и тя
в грохота на камък и метал студен
е надежда светла в утрешния ден!
ЗЕМЯ
Гракна гарван сред полето
върху канара, простря
залезът крила в небето,
полетя и изгоря.
Звездна нощ е, чудна сила
към полето ме влече.
Цвили някъде кобила
за изгубено жребче.
В целината разорана
коленичих с пръст в ръце.
Върху черната ѝ рана
паднах с пламнало лице.
Пролетна въздишка първа
чух, земя, от твойта гръд.
Древните рала тепърва
цяла ще те разорат.
Ще покълнат семената,
с мляко ще ги кърмиш ти.
Златокласа ръж в нивята
в зноя юлски ще трепти.
Нахрани, земя, богато
в изгревния ранен ден
всяко зърно, в теб посято,
и един несретник – мен.
Като жито вретенило
расна в угарта ти, но
аз съм твое подранило
буйноникнещо зърно.
ПЕРУН
Слънце и Луна – заклети
врагове: след битка пак
в свода ясен Слънце свети,
а Луна, щом падне мрак.
Тя леса от смърч обгръща
с омагьосващи лъчи
и земята всемогъща
очарована мълчи.
В плен – притихнала поляна,
в плен – замлъкнал птичи вик.
С храсти хвойнови Смугляна
е притиснал Лесовик.
Но на изток, зад гората
блесна копие и с цвят
ален озари полята
на Перун щитът отлят.
От метал отлят, красиво
позлатен, изящен щит,
а зад него мълчаливо
бог Перун стои прикрит.
Но Луната го съзира,
яростно надава вой,
срещу Слънцето събира
вихри, облаци безброй.
А лицето ѝ бледнее.
Стига вражеския стан.
Заревото аленее
и кове стрели за бран.
Ето, боен вик се чува
и светът обнадежден
избавление жадува.
Лесовик е вцепенен.
И душата на Смугляна –
рожба на здрачевина,
в сребърна мъгла огряна,
се разтапя в светлина.
Слънце, Слънце, лик победен
по-високо издигни
и Луната, призрак бледен,
надалече прогони!
Виж, врагът ти не е страшен,
пръска долу слаб светлик.
Бог Перун света уплашен
ще разтърси с гръм след миг.
Сводът засиява. Ето,
тук стрела и там стрела
срязват мрака син в полето,
чезнат в храсти и мъгла.
И празнувайки победа,
бог Перун опиянен
хвърля лъч след лъч в безреда –
бляскав, страшен, дръзновен.
СКИТНИК
Дни поройният дъжд в тежки струи валя.
Придошлата река равнината заля.
После тихият път ме увлече и мен –
млад плувец, от земи безпределни пленен.
Ах, далече е, Рус, далнината ти, знам!
Но дано бъда жив, за да стигна дотам.
По гористия бряг крета мъж побелял,
явно беден и стар, явно дълго вървял.
А дали е видял оня край, как насам
се е влачил, убит от умората, сам?
Приеми ме и мен, далнина, моят дял
е да пазя у теб тази вечна печал.
О, богата си ти на печал, Рус, до мрак
тя над Волга звучи в песента на бурлак.
Като майка зове властно твоят безкрай.
С тебе моят живот ще е свързан докрай.
Нека мойто сърце там за всички скърби.
Ще избухне след мен весел смях може би.
Нека песен кръжи – птица сред висина,
над великата моя скърбяща страна.
Превод от руски и подбор на стихотворенията
© Иванка Павлова
