СИНЬО – импресия на Валентина Григорова

Заради онази елементарната болка, изначалната, която всички познаваме, от тотално строшения егоизъм си забранявах.

Мислех, мислех, копнях те, рисувах те. Къде ли не те рисувах! – и по седалките на трамвая, и в едни забравени листи сред безразборно надраскани редове хулиганска поезия, и между едни други редове, закодирана невъзможна мечта, смесена в жълтото и лилавото, в птичото и във локвите… Но най-вече във синьото. Синьото, което толкова ти отива.

Не знаеш, но ето сега ще ти кажа – синьото ми е най-любимото. Всички прозорци и стаи на животите ми боядисвам във синьо. Татко ме пита да не би да съм турчин с това синьо, но не тате – поет съм. И през синия цвят мога да излетя накъдето поискам. Да речем, много ми е хубаво да се взирам в небето и там да се губя.

Сияйният вкусен въздух който обичам да ям е светло син, с малко беличко и сребърни нишки.

Синьото от нощното небе, когато не е опушено, с неговите прегръщащи теменужени нюанси зад оранжевите лампи, пурпурния час на здрача, преди напълно да се стъмни…

Това е ултрамариново синьо с малко червено и лилаво, … и малко магия, от въздишките на ей такива като мен. Някой видя ли как се усмихвам?

А синьото на морето, с което сме влюбени от векове! Изумителното великолепно море, което ме вика и протяга ръце… и се прегръщаме, аз с моите детски ръце, колкото мога силно прегръщам, а то ме люлее в топлите си обятия, пее ми и понякога ме приспива … и слушам как диша.

Аз спя в онази ямка, между врата и душата, сред портретите на незнайни кораби и добре запечатани мечти във буркан. В косата ми морето вплита най-чудните приказки от далечни светове, реди ми гривни по босите крака, които се пръсват като белите цветове на ябълката, от внезапния порив на някой луд вятър… После се стряскам – да не би да се заклещя в този сън и там да остана…

Има време, мило мое море… Пак ще дойда, пусни ме сега да ходя, там където имам крака… И  то отваря шепите си и ме оставя внимателно на брега. После дълго гледа след мен…  Аз знам как си мърмори под носа, изпращайки ме, но знам че не се сърди…  Търпеливо ме чака, и един ден завинаги ще се смеся със неговото синьо. Помитащата му, но нежна и истинска любов е само за мен! Ето сега се обърках – казах синьото на морето, неговото прозрачно, безумно люлеещо синьо с дъждовни оттенъци…  По-скоро е синьо-зелено със малко сиво от перцата на птиците, които се къпят в косите му…

Но на морето очите не са сини. Нито тялото. Дали пък душата му не e синя, и от там да идва това объркване? Не знам. Точно аз не знам, дето толкова разбирам от цветове. Може би морето е черно-бяло?

И небето, и дъжда, и тревите, и песните, и целувките са черно-бели?.. И само в сънищата го има синьото, за което цяла сутрин мисля докато гледам дъжда?

А твоето синьо, невъзможна моя мечта? Години наред го перях с какви ли не трезви мисли, препарати за забрава, нечии други добри очи, много бързо станали не добри, с какви ли не мълчания го търках, поливах, удавях, подпалвах… И не!

Твоето синьо е моето! Всичкото синьо, което обичам се събра в днешното утро, някъде около седем, когато открих че и морето и небето и музиката и една рокля за концерти, всъщност са изтъкани от твоите сънища. В които ми пееш, докато лежа на гърдите ти. И е пладне… унасям се… въздуха пари, потя се, едно перде се полюшва от вятъра, вятъра е горещ и заедно с него от прозореца се чуват размесени букви, неразбираем шепот на хора от различни хилядолетия, песен на език който не разпознавам…

Слушам дишането ти и заспивам. Уж беше сутрин, а приказката е в четири следобед. Знам, че песента е за мен и се събуждам.

Във всичкото синьо на света.

Посветено на една безсмъртна детска любов, която по-добре така да остане, а аз ще си играя на Джейн Остин

31 май 2021, Вал

Валентина Григорова