СИРЕНИТЕ ВИЯТ – есе на Габриела Цанева
Бързах.
Винаги бързам.
Когато сирената започна да вие.
Окаменях.
Краката ми залепнаха за асфалта и придобиха неговия цвят и структура. Не можех да откъсна поглед от дребните камъчета, вкопчени в прегръдката му. Всяко камъче започна да придобива индивидуалност. Всяко камъче грабваше лицето, или името, или представата ми за личността, живота или смъртта на… някой от „хилядите знайни и незнайни“… жертви? герои? предтечи? загинали… вкопани… в българската история…
Като камъчета в асфалта… безлични. Или обезличени? Тъпкани, стъпкани, смалени… Изтрити… Или изритани? от подметките ни… от спомените ни… от миналото… От душите ни…
Бездушни бързаме.
Вървим.
Не спираме.
Сирените вият.
Чак се задъхват – от виене. Една през друга вият – на умиране.
Гледам асфалта и вадя от него представата си за героичното в историята ни.
Гонят се – разпилени хартии от закуски, употребени автобусни билетчета, спукани балони и презервативи, лъскави опаковки от вафли трепачи… остатъци от разни други трепачи… крилца от птици, сплескани трупове на улични котки и други мазни петна…
Вият сирените. Вятърът свири в ушите ми… като в ушите на Ботев, преди да получи куршума в челото си.
Скърцат спирачки. После рев на форсиран двигател, свирене на гуми… Животът тече. Сирените вият.
От асфалта се взират в очите ми очите на мъртвите. Ръцете им се протягат към гърлото ми. Впиват се в него. Минувачите се блъскат в спрелия ми гръб. И продължават – бързайки.
Вятърът с пореден напън раздуха боклука край кварталната кофа за смет.
Старото квартално псе се отръска, заряза кокала си, с труд отвоюван от територията на уличните котки, обсебили вътрешността на кофите, и седна на асфалта. Вдигна глава към обедното слънце и окаменя. Проскубаната му козина бавно придоби цвета и структурата на асфалта.
Сирените виеха – до скъсване.
Не.
Кучето виеше.
Краката ми се отлепиха от асфалта. Хукнах по пътя си – бързах.
Кучето виеше – до скъсване.
Дълго го чувах – след онемяването на сирените.
Габриела Цанева
