СЛАДКИЯТ СОК НА СМОКИНИТЕ – разказ на Тодор Билчев

– А детето?…

Аз отчаяно се взирах в лицето му, но мъжът вече нищо не виждаше.

Тънката му костелива ръка правеше равномерни движения напред-назад, напред-назад, а пожълтелите му пръсти стискаха здраво дилафа, който се гмуркаше в пепелта и разравяше жарта. Чушките пукаха от топлината, а опечените излизаха черно-сиво-зелени от сражението и победени, но вече спокойни лежаха кротко в чинията, чакайки покорно да бъдат обелени и навярно изядени.

Слънцето розовееше като прекършен през кръстчето морков, а лъчите му огряваха побелелите къдрави коси на мъжа, които и от топлината на жаравата в огнището правеха главата му да прилича на огромен, виолетов алабаш.

– Тия смокини са по-едри, а дребните са по-сладки. Татко, а мама обичаше ли смокини?

– Сигурно… Сигурно…

Някакво пламъче светна в кафявите очи на мъжа, но огънят от огнището внезапно се усили и цялото му лице заприлича на запалена свещ.

След това всичко утихна и лицето му отново стана сиво, спокойно и замислено.

Такова беше и когато започна да ми разказва.

*

– Още в началото знаех, че нещо ще стане. Не исках да се захващам с тая жена, но нещо по-силно от мене ме тикаше.

Хубава беше. Е, вярно е.

И това ме подмами. Но не… Нещо друго… Друга беше магията.

Превзе ме с тази безпомощност, с тази мъка, която беше преминала.

А мене туй най-много ме блазнеше.

А бе, случвало се е жена капчица, но префърцунена, но надута или високомерна да ми хвърли око – не я поглеждах. Друга пък – добра, ама грозна и нахална. Все едно, че я нямаше.

Ама ей тъй някой да удари пред мене жена си, някой лошо нещо да направи на жена в мое присъствие, ставах и ако не можех да го набия или нещо там да направя, отивах си.

Хеле пък тя като се яви – влюбих се от първия поглед. Но и как да устискам?

Срещам я вече разведена. Деца няма и не можела да има по медицински причини от рождение. Обичала някого, но родителите му и дума не давали да се обели за женитба с такава парясница, а на всичко отгоре и ялова.

Хайде, викам ѝ, тръгвай с мене. Не ти искам децата, не ти искам парата, не ти искам нищото. Само ти да си ми жива и здрава и да си човек да ме уважаваш. Другото все някак ще се уреди.

Чувствах, че съм бил, че съм и вечно ще бъда с тази жена.

Тя първо не повярва, после плака, но съгласи се. Къде да отиде?

И тъй, заведох я вкъщи.

Старите се затръшкаха и завайкаха. Па накрая кандисаха. Щом тъй съм решил, казаха, хубаво. То ми било за главата, дебелата.

И ми отрязаха дажбата.

Че ми беше за главата, за нея ми беше. Та тя и от хубаво не заприлича на опушено кандило, ама нейсе.

Но тогава не се дадох.

Рекох си, какво може да ме уплаши, когато такова съкровище съм си намерил.

Ама после разбрах, че то съкровища има, но иманярите били повече от тях.

Та че споходило мойто съкровище едно такова щастийце, за което ми леко намекваше в началото, ама аз се правех на баламурник (пък после се оказа, че нямало защо да изнасилвам природата, когато тя си ми била дала толкова много или поне достатъчно, за да не се правя на нищо, но знае ли човек).

Че призна ми съкровището, значи. Изневерявам ти, вика.

Е, добре де. Не го приех толкова сериозно. Нали ялова си беше, завалийката. Викам си, търси си. И…тъй си остана.

Но нали медицината у нас добре се развива, чула, сиромашийката, че нейните дертове можели лесно да бъдат оправени и ето ни вече по болниците. Що кокошки и добитъци утрепах, що пари похарчих, що нерви и време съсипах, да не ти разправям.

Но (ето на това се вика щастие!) дойде часът на изписването.

Разтреперан чаках пред Ендокринологията с букет от 33 карамфила, който едва държах.

Появи се моето Стефче. Целувахме се. Прегръщахме се. По един заек подарих на всичките доктори, а на баш майстора и прасенце бях изпекъл. Стефчето признателно кимаше с малката си главица и плачеше премаляла на моето рамо.

Положих я в колата (като ламбено шише я крепях!) и потеглихме.

Няколко седмици след това все вкъщи си я държах. Отпуск си взех. Гледах я. Радвах ѝ се. А тя беше толкова мила и признателна.

Полека-лека раната зарастваше и Стефчето тръгна да ходи. При приятелки. Водех я на кино, на театър. Зима беше. Треперех над нея като малко детенце. За други работи не можех и да си помисля. А на нея очите ѝ някак особено светеха.

Колко ме обича! – мислех си радостно.

Но тръгнах на работа.

А, когато се завръщах, Стефчето все я нямаше, закъсняваше, като ми казваше, че идва току-що от болницата. А то тия автобуси…

Но оная вечер не се завърна.

Чаках я до полунощ. А после съм заспал.

На сутринта гледам, отново я няма.

Вече се чудех къде да я търся, когато телефонът иззвъня продължително. Втурнах се да вдигна, а миг след това съжалявах толкова много, че съм го направил.

Сбогом, скъпи. Благодаря ти за всичко. Извинявай много. Бременна съм.

Телефонът пищеше в ушите ми, а аз не се сещах да го затворя.

Уплаших се, че няма я видя повече.

Ходех навсякъде, където знаех, че мога да я срещна, но напразно.

И ето, оня ден се завръщах, както обикновено, от работа. Не бях я забравил, но не знаех дали ще мога да ѝ простя, ако се наложи.

Когато завъртях ключа на вратата, в първия момент си помислих, че не съм заключил сутринта, за което страшно се упрекнах. Но, когато ръката ми натискаше бравата и левият ми крак беше вече пристъпил прага, сърцето ми силно подскочи и нещо ми викна „дано да е тя!”.

Тя беше.

С корем като на хипопотам и с очи като на сърна, на която са застреляли пред очите ѝ малкото…

Колко страшно беше, като раждаше!…

Не издържа, душичката. Спука се през шева операцията ѝ…

*

Мъжът бавно премести кафявите си очи върху главата на момченцето. Слънцето се промушваше през гъстите му къдрави коси и осветяваше лицето му. Така изправено до дървото и лакомо дъвчещо сладките смокини, то създаваше впечатление, че е умалено копие на човека до огнището.

Бях чувал, че така си приличали жълтият с белия, белият с черния… духовното единение на сърцата правело еднакви лицата, телата. Природа…

Същият като майка си – прошепна сякаш на себе си мъжът и като продължаваше да го гали с топлите си очи, попита:

– Нали са вкусни, момчето ми?

– Много са вкусни, татенце.

– Ние с майка ти ги засадихме навремето. Тя дребната. А аз едрата. Не-е-е! Аз дребната. А тя едрата…

Мъжът продължи да рови жарта с дилафа, но сякаш не беше вече там, край огнището до смокините.

А момчето, понеже не разбра какво си мърмореше татко му, продължи да къса виолетово-зелените топчици, да ги пъха в устата си и да облизва с розовия си език сладкия сок от плодовете, полепнал по устните му.

– Дано да е сладък така и животът му – чух в тъмнината някакъв глас, който сякаш идеше от Отвъдното и не бе нито мъжки, нито женски, а една искра от загасващия огън шумно изпука, подскочи и освети цялото нощно небе над главите ни. После изведнъж се изгуби и тъмнината погълна целия свят…

31.01.1988 г., Обретеник

Тодор Билчев

Из „Писма върху лист от сърце“, изд. gabriell-e-lit, под печат