СЛЯПАТА НЕДЕЛЯ – откъс от романа „Въглени“ на Веселина Кожухарова
Остават три седмици до Сирни Заговезни. Неразда не чува успокоителното врънкане на вретеното. Мислите ѝ обикалят селото и околните колиби. Къща подир къща. В някои къщи се спира и по-дълго „оглежда“ наум.
Баба Неразда е първа „пазарбашийка“ на селото. Знае, дето има работа за вършене и трябва да е свършена до Сирни Заговезни. Само дето таз работа е много „тънка“ и е нужно да се свърши тихо и потайно.
И нея тъй я задомиха.
Не я дадоха на Иван, кога прати майка си и баба си да я искат. Че братята ѝ ергенуваха с него и знаеха що за стока е.
Проточиха се три дълги години. Иван се запиля някъде, а за нея никой не проводи калесници. Носеше се по цяло село славата на изгората ѝ. И людете мислеха, дето няма как да е останала „читава.“ Ала тя си бе чиста като момина сълза.
Нищо, че чуждите хора ги събраха с Нейко. Обичаха се и живяха дълги години в сговор. Само дето бог не се смили над тях и не им проводи чедо.
Що не идат Пъша и Ивана? Издумаха, дет няма да чакат мръкнало. Ааа, някой тропа на портата. Сигур са те.
– Айде, мъри! Що окъсняхте толкоз?
– Ти нъл знайш, дет у наше село не мойш са скри от людски очи. Де, чи де сми тръгнали? – мърмори недоволно баба Пъша.
– Не се люти, Пъшо, ам давай да си вършим раб`тата – баба Ивана е обърнала гръб към оджака.
– То нашти моми и момци лесно шъ ги издирим, ама в тоз сняг как да са дигним да ходим по Колибити? – Неразда вече е набелязала няколко „подмазали“* моми. – Едната мома е Керацината Дона, другата е на баба Пена Цонюйца унуката…
– Петранка. Те миналта година не я дадоха. Щяла да си намери сама. Пак да я викаме – баба Пъша знае, дето трябва да са настоятелни в тяхната работа. – На Тончу терзията голямата щерка и Мариното сираче, дет го гледа баба му. Стават четири. Още една ни тряба.
– На клисаря щерката. Кой да я иска, кът съй свила в чарупката си и нийде не излиза – момата е комшийка на баба Ивана. – Майка ѝ мож да съ опъни, ама аз шъ я кандърдисам.
Набелязаха и ергените. Някои баят бяха преминали момковата възраст, ама той мъжът е харно да е по-голям от жената.
– Остава саде Дилян от Коюви колиби. Ама аз знам по кого да пратя хабер на майка му – баба Неразда се размърда на миндера и подкани другите две възрастни жени. – Айде да тръгваме, че да се свършва. Ууу, я го виж какъй вятър се наду.
– Господ го праща. Да са прибират по къщята, че да`н ни разпитват накъде сми тръгнали по вечернина – баба Ивана здраво загърна около главата и врата си голямата вълнена шамия.
Обходиха нарочените къщи. И с майките се видяха. Тез, дето се „опънаха“ – успяха да придумят. Нали бе за добро на чедото им. И се врекоха трите баби, пред майките се врекоха, дето всичко туй да остане скрито-покрито.
*
Неделя вечер. Няма жив човек по сокаците. Малък Сечко сърдито върти камари от сняг и ги мести от един дувар до друг.
Към къщата на баба Неразда от време на време се прокрадват добре загърнати силуети. Майките остават в пруста, а момите и ергените се събират в добре затоплената и разчистена голяма одая. Момите срамежливо хвърлят по някой поглед към момците. Докато ергените обстойно обхождат лицата и снагите на бъдещите си невясти. Нали избират за цял живот. Ами избират! Бог ще избира зарад тях.
Момите са донесли по един пъстър пош и бабите начеват да завързват очите на момците с тях. Край на оглеждането. Ергените са в четирите кьошета на одаята. За Делян няма кьоше и той обръща гръб на вратата. Момите завиват хоро по средата на одаята и запяват:
Завили са малки моми,
Завили са кръшно хоро.
Хем го вият, хем му пеят:
Кърши леко мом`но хоро,
Кърши леко и възвивай,
Че го гледат ергените,
Хем го гледат, хем пробират…
Още не заглъхнали последните думи на песента, светлината изгасна. Остана само призрачният светлик от въглените в оджака. Бабите задумкаха по един празен котел с чукалата на дървените хаванчета и се провикнаха:
– Дръж, баби, щото можиш! Дръж, баби, щото можиш!
Момите се спуснаха из стаята. Внимаваха в сумрака да не се сблъскат с ергените. Ала в тази теснотия това хич не бе възможно. В надигналата се тупурдия* ергените гръбнаха по една от щуращите се покрай тях моми и здраво я стиснаха в прегръдката си.
Баба Неразда запали газеника и издума:
– Айде сиги, баби. Махвайте пошовете!
Момите дръпнаха кърпите и ергените се вторачиха в момата, дето стискаха в ръце. Свърши се. Туй беше. Бяха направили своя избор. Насляпо.
В средата на одаята стоеше и се оглеждаше сама мома. Баба Пъша плесна с ръце.
– Брееей! Някой са й изоглавил!
Момите и ергените взеха да се обаждат един през друг:
– Дилян! Дилян! Дилян го няма!
Избягал е. Сигур никоя не е харесал. От очите на самотната мома потекоха сълзи.
* глава от романа „Въглени“
