СЛЯПАТА НЕДЕЛЯ – Веселина Кожухарова

СЛЯПАТА НЕДЕЛЯ – откъс от романа „Въглени“ на Веселина Кожухарова

  Остават три седмици до Сирни Заговезни. Неразда не чува успокоителното врънкане на вретеното. Мислите ѝ обикалят селото и околните колиби. Къща подир къща. В някои къщи  се спира и по-дълго „оглежда“ наум.

       Баба Неразда е първа „пазарбашийка“ на селото. Знае, дето има работа за вършене и трябва да е свършена до Сирни Заговезни.  Само дето таз работа е много „тънка“ и е нужно да се свърши тихо и потайно.

       И нея тъй я задомиха.

       Не я дадоха на Иван, кога прати майка си и баба си да я искат. Че братята ѝ ергенуваха с него и знаеха що за стока е.

       Проточиха се три дълги години. Иван се запиля някъде, а за нея никой не проводи калесници. Носеше се по цяло село славата на изгората ѝ. И людете мислеха, дето няма как да е останала „читава.“ Ала тя си бе чиста като момина сълза.

       Нищо, че чуждите хора ги събраха с Нейко. Обичаха се и живяха дълги години в сговор. Само дето бог не се смили над тях и не им проводи чедо. 

       Що не идат Пъша и Ивана? Издумаха, дет няма да чакат мръкнало. Ааа, някой тропа на портата. Сигур са те.

– Айде, мъри! Що окъсняхте толкоз?

       –   Ти нъл знайш, дет у наше село не мойш са скри от людски очи. Де, чи де сми тръгнали? – мърмори недоволно баба Пъша.

       –   Не се люти, Пъшо, ам давай да си вършим раб`тата – баба Ивана е обърнала гръб към оджака.

       –  То нашти моми и момци лесно шъ ги издирим, ама в тоз сняг как да са дигним да ходим по Колибити? – Неразда вече е набелязала няколко „подмазали“* моми. – Едната мома е Керацината Дона,  другата е на баба Пена Цонюйца унуката…

       –   Петранка. Те миналта година не я дадоха. Щяла да си намери сама. Пак да я викаме – баба Пъша знае, дето трябва да са настоятелни в тяхната работа. – На Тончу терзията голямата щерка и Мариното сираче, дет го гледа баба му. Стават четири. Още една ни тряба.

       –  На клисаря щерката. Кой да я иска, кът съй свила в чарупката си и нийде не излиза – момата е комшийка на баба Ивана. – Майка ѝ мож да съ опъни, ама аз шъ я кандърдисам.

       Набелязаха и ергените. Някои баят бяха преминали момковата възраст, ама той мъжът е харно да е по-голям от жената.

       –   Остава саде Дилян от Коюви колиби. Ама аз знам по кого да пратя хабер на майка му – баба Неразда се размърда на миндера и подкани другите две възрастни жени. – Айде да тръгваме, че да се свършва. Ууу, я го виж какъй вятър се наду.

       –  Господ го праща. Да са прибират по къщята, че да`н ни разпитват накъде сми тръгнали по вечернина – баба Ивана здраво загърна около главата и врата си голямата вълнена шамия.

      Обходиха нарочените къщи. И с майките се видяха. Тез, дето се „опънаха“ – успяха да придумят. Нали бе за добро на чедото им. И се врекоха трите баби, пред майките се врекоха, дето всичко туй да остане скрито-покрито.

*

       Неделя вечер. Няма жив човек по сокаците. Малък Сечко сърдито върти камари от сняг и ги мести от един дувар до друг. 

       Към къщата на баба Неразда от време на време се прокрадват добре загърнати силуети. Майките остават в пруста, а момите и ергените се събират в добре затоплената и разчистена голяма одая. Момите срамежливо хвърлят по някой поглед към момците. Докато ергените обстойно обхождат лицата и снагите на бъдещите си невясти. Нали избират за цял живот. Ами избират! Бог ще избира зарад тях.

        Момите са донесли по един пъстър пош и бабите начеват да завързват очите на момците с тях. Край на оглеждането. Ергените са в четирите кьошета на одаята. За Делян няма кьоше и той обръща гръб на вратата. Момите завиват хоро по средата на одаята и запяват:

       Завили са малки моми,
       Завили са кръшно хоро.
       Хем го вият, хем му пеят:
       Кърши леко мом`но хоро,
       Кърши леко и възвивай,
       Че го гледат ергените,
Хем го гледат, хем пробират…

       Още не заглъхнали последните думи на песента, светлината изгасна. Остана само призрачният светлик от въглените в оджака. Бабите задумкаха по един празен котел с чукалата на дървените хаванчета и се провикнаха:

– Дръж, баби, щото можиш! Дръж, баби, щото можиш!

        Момите се спуснаха из стаята. Внимаваха в сумрака да не се сблъскат с ергените. Ала в тази теснотия това хич не бе възможно. В надигналата се тупурдия* ергените гръбнаха по една от щуращите се покрай тях моми и здраво я стиснаха в прегръдката си.

       Баба Неразда запали газеника и издума:

– Айде сиги, баби. Махвайте пошовете!

       Момите дръпнаха кърпите и ергените се вторачиха в момата, дето стискаха в ръце. Свърши се. Туй беше. Бяха направили своя избор. Насляпо.

       В средата на одаята стоеше и се оглеждаше сама мома. Баба Пъша плесна с ръце.

– Брееей! Някой са й изоглавил!

       Момите и ергените взеха да се обаждат един през друг:

– Дилян! Дилян! Дилян го няма!

       Избягал е. Сигур никоя не е харесал. От очите на самотната мома потекоха сълзи.                                   

* глава от романа „Въглени“

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *