СТИХОТВОРЕНИЯ

МЪЛЧАНИЕТО

Наситеното, тежкото, сгъстеното мълчание,
набъбнало от неизречените думи, недомлъвки, самошепоти,
от бързо кацнали и мигом отлетели чувства,
от мисли – блеснали светкавици,
потънали в далечни дебри,
въглени от опожареното от гръм дърво…

Но има и мълчание – кристално огледало.
В него се оглежда пясъчна пустиня –
безкрайна, бездиханна и безмълвна,
без следи от скитащи кервани,
без чезнещи миражи – сякаш пустотата,
преди да се роди всемира.

Бих искала не в тежкото,
а в пустото мълчание да вляза,
да се превърна в оазис с извор животворен,
и, ако мога, след себе си следи
като от керван със бедуини да оставя…

ИМЕТО

Когато произнасям името ти,
небето неусетно се разтваря,
зад него се откриват други небеса,
без знайните съзвездия, слънца, луни,
а само призрачни простори,
наситени с астрални звуци,
и образи от зрачни сънища,
и тръпни усети от най-необяснимото…

А ние като ангели летим в просторите
и дирим брод към туй необяснимо,
но нишката на Ариадна никой досега не е намерил…

ИЗГРЕВ

„Залязвам аз в зеления твой поглед.“
Гео Милев

Изгрявам aз в зеления твой поглед
без спомени за минало,
без виждане на бъдеще –
с усещането само на мига.
На тоз безкраен миг –
това упойващо сега,
това пространство между минало и бъдеще,
в което ти си!
А ти ли си?
И кой е начертал тъй късния ми изгрев?
Дали не с цел за още спомени за минало
и хоризонти на незнайно бъдеще?
Кой би могъл да отговори?
И защо ли?
А ние – да се радваме
на нашия божествен полет,
слял в своето с е г а минало и бъдеще
и всички тайнства на тоз загадъчен живот.

ЖАЖДА

Вятър ли ме носи из простора
или някаква предпролетна мелодия?
Бягат ми очите по зеленото,
плиснало се нашироко по полето.
А полето – тънко покривало,
под което се спотайва и живот, и смърт.
Тялото му – топла млада плът –
диша развълнувано, възбудено,
като тръпния над него въздух развълнувано
в тази мека, многоръка привечер,
многоръка, многогласа, многознаеща.
Два налети облака със кръв
като гроздове увисват в хоризонта,
като някакви огромни въпросителни,
отговор които чакат мълчаливо.
И кръвта, звънтяща в вените ми чака,
иска да проникне всякъде, във всичко,
да се втурне в четирите посоки на земята,
да се нирне в дълбините на водите,
да се смеси със космическия прах в небето…
Ах, ще утоли ли някой тази жажда,
таз разяждаща сърцето алчност,
тези стръвност, порив и желание!
Облаците, пълни с кръв, се пукат
и потичат алени потоци буйно
и се плисват върху земното зелено,
и се смесват с ритъма на дишането,
с парата, със мене…
О, каква симфония сега започва
за земята, за небето и човека,
който иска да обхване необхватното!

ПРЕДИ НЕУСЕТНО ДА ПОТЪНЕМ В НОЩТА

„Човек е сам върху сърцето на земята,
пронизан от едничък слънчев лъч…
и неусетно пада вечерта.“
С. Куазимодо

И падат сенките смълчани и замислени,
потъват във сърцето на земята,
сбогували се със единствения слънчев лъч,
а той потънал някъде зад хребета.
И ние тъй потъваме зад онзи хребет,
където най-загадъчната нощ ни чака,
приготвила за всеки неговия жребий.

А всеки има корен във сърцето на земята,
но всеки корен във дърво дали израства,
и всякое дърво дали е с плодове,
и в тези плодове дали се е стопило слънцето
или се е стаило тъмното на земната луна,
обрекло ги на безполезност и безплодие?

Затуй ли жребият на всеки е различен?
Загадъчната нощ не си издава тайните.
Затуй и в този час на чезнещите сенки,
преди несетно да потънем във нощта,
душата ни замислено се вглежда
в единствения и последен слънчев лъч.

OMNIA PRAECLARA RARA

„Всичко прекрасно е рядко.“
лат. сентенция

Обичам да пия всяко нещо бавно
на глътки:
кафето
джина
надеждата
любовта
болката…
Глътките се сливат във едно усещане
тръпнещо
горчиво-сладостно
носи те нагоре …
все нагоре…
Накъде, о Господи? И докога?
А после?
Omnia praeclara rara…

НАДЕЖДА

Поливам си саксията редовно,
макар че вече няма цвете,
дори и коренчето е изтръгнато.
Пръстта обаче жадно гълта,
водичката на едри глътки гълта –
такава жадна, ненаситна пръст!
Пък може семенце да е попаднало,
а някой ден и цвете да разцъфне
Може ли човек да знае?

ИЗБРАНИ ХАЙКУ

гълтахме с тебе
снежинки до насита
не се задавихме

/Отвъд думите/Beyond words, двуезична хайку антология, изд. Фараго, 2018/

толкова крехък е пътят
под нашите стъпки…
ще издържи ли?

/Отгласи, София, 2009/

стопиха се
границите на хоризонта
гледа ме око на гларус

/Отгласи, София, 2009/

малка раковинке
как можеш да побереш
толкова дълбоко ехо

/Морето /The Sea, двуезична хайку антология, изд. Фараго, 2021/

в чинията
само една риба
ще ни стигне за цял живот

/Отвъд думите/Beyond words, двуезична хайку антология, изд. Фараго, 2018/

два гларуса
танцуват блус между чашите
от снощния ни джин

/Морето /The Sea, двуезична хайку антология, изд. Фараго, 2021/

София Филипова

Подбор: Зорница Харизанова, Илиана Илиева