СРЕЩА С ВИПУСКА – разказ на Иванка Янкова
Да се родиш като човек се случва, но да живееш като човек, това е изкуство
китайска поговорка
Не е важно колко пъти падаш, а колко пъти се изправяш
древна сентенция
Всеки идва сам и сам си отива от този свят. Има много срещи и раздели. Когато човек се докосне до най-ранната си младост, когато са се пресекли пътеките му с неговите съученици, когато е преминал през много препятствия, за които се казва, че са „благословени, защото ни помагат да растем“ и се предполага, че сме порасли, ние се връщаме към корените си, а там винаги е уютно. Човек се чувства по-освободен и се преоткрива, сравнявайки се с това, което е бил.
А човек е многолик. И може би зависи какво искаш от него. Какво е препатил, какви страници са изписани и на коя от тях ще отвориш душата му. Предишните момичета и момчета вече поотраснали са други, и пак същите, както се пее в една песен. Едни с изгладени ръбове, други не толкова излъскани, нараними, защото животът ги е поочукал.
Животът, този най-добър наш учител ни коригира, ограничава ни. Но мъдрите приемат тези ограничения и се борят за свободата си. Всеки от нас вече е извървял част от Пътя към храма. Важно е всеки да играе себе си, а това може би е най-трудното. Но всеки е това, което сам иска да бъде.
По пътя има срещи и раздели, много върхове и падини. И си спомням стиховете от една песен.
Приятели другари, мои братя.
Разделяме се, тръгваме на път.
По пътя често има бури, вятър,
но бурите не ще ни повалят.
Често има срещи след раздяла.
Ще минат дни, ще мине младостта.
И ние ще се срещнем някой ден по пътя,
по отъпкания път на старостта.
Срещаме се, обръщайки глава назад към пролетта, към най-хубавия период от живота ни – нашата младост. Тогава, когато сме летели на крилете на най-смелите си мечти и желания за доказване, и за споделена обич. И това е било нашата най-съкровена същност.
Всеки открива своя живот и има своя истина. Всеки е преодолявал най-различни трудности. Бил е високо над тревата. Но са го и стъпквали. Но стъпките в тревата стават пътека. Искали сме светът да ни е по мярка, но това просто не се случва в живота. Човек трябва да има сили да се изправи и да продължи по пътя си.
Сега, когато сме вече с посребрени коси, си мисля, колко различно изглеждат нещата, когато идваш и когато си отиваш. Когато разбираш, че си толкова богат, колкото повече си дал от себе си, колкото повече обич си получил и си дарил, колкото повече споделена мъка и радост е изпитвала сърцето ти и си бил съпричастен с болката и радостта на другите. Приятелството, почтеността , състраданието, които са в основата на добрите взаимоотношения между хората са безценни. Само те идват отвътре, от сърцето. Само те са като цвете, което за да разцъфти и не увехне трябва ежедневно да се полива с обич.
Любовта като жизнена енергия и жажда за живот ни дава сили и осмисля живота ни. Нейният най-прекрасен и удивителен плод – цветята на живота, нашите деца, с нас вървят по Пътя и в голяма степен от нас зависи, как те ще посрещнат и осмислят бурните и слънчевите дни. И ние родителите, както казват мъдрите хора сме длъжни да осигурим на децата си не само гнездо, а да им да им дадем и криле, да им вдъхнем вяра, че най-важната задача на човека според Ерих Фром е да предизвика себе си и да стане такъв, какъвто е всъщност.
Опитът и знанията, натрупани от нас, изстраданите истини в нашия живот ни дават силата да прощаваме и непростимото, за да се прекъсне натрупаната злоба, завист, алчност. Да можем да подадем ръка на падналия, омерзения, отхвърления. Това е богатството на състрадателното сърце. Важно е доколко всичко това сме успели да го предадем на нашите деца и внуци, за да вървят напред по Пътя. Да вземат не пепелта, а искрата от огнището – духовността, най-добрите човешки качества, на които се крепи животът.
Всички вярваме в това и се надяваме да е така.
Иванка Янкова
