СРЕЩИ – разказ на Валентин Баров
Бързах да напусна големия град. Бях ужасѐн. Бях тук едва от 24 часа, а вече мислех, че Апокалипсисът е започнал. Или се подготвя. Сякаш бях Лот, на когото Господ е казал: „Бягай, спасявай се и не поглеждай назад, каквото и да става“. И това чувство не беше само заради ужасния смог, паднал над града. Тъмна, мръсна, лепкава, стичаща се задушлива мъгла проникваше в дробовете ми, замъгляваше съзнанието ми и изчерпваше и най-оскъдните количества ендорфини, криещи се в ъгълчетата на зимно депресирания ми мозък.
Със съпругата ми напуснахме града преди няколко го- дини. Бяхме уморени от вечното тичане, състезаване, мерене, лицемерие, безчестие, продажност, по̀казна плът и откровена чалга. Разбрахме, че единствената институция, която държавата уважава и защитава, е автокрацията. Автокрацията, чиято цел е да унищожи всеки, който иска да работи в полза на хо̀рата. Автокрацията, която омаскарява всеки, който не се страхува да обича и да поема отговорност. Убедихме се, че всяка градивна инициатива бива наказвана, че шефът винаги е прав само защото той е шефът. А след като и хо̀рата научиха това, постепенно започнаха да изчезват. Хо̀рата! Хо̀ра като теб и мен.
Децата пораснаха и поеха по пътя си. Ние избрахме планината. Възпяваната чистота и там е повече в песните, но то е друга тема. Сега аз отново отивах при автократите и при техните шефове.
*
Трябваше да приключа с чисто бюрократични процедури в столицата и крачех забързано между сиво-черните сенки, облечени в цветове, които издаваха опита да разсеят градското зимно сиво и неговите нюанси. Часът вече беше предобеден и чиновниците от „ситито“ нетърпеливо надничаха през щорите на кабинетите. Надяваха се на хубаво време и лежерна обедна почивка в близките бистра. Беше петък и те трепетно очакваха да прекарат последните часове на работната седмица в безвремието на ленив следобед, в разговори за отминали дни и планове за уикенда в компания на чаша вино. Виното бе необходимо, за да окрили безсмислието на това, което щяха да вършат в следобедния петък, скрити зад бюрата си. Щеше да кипи безсмислен труд. Знам го от опит.
Крачех по църковния площад, когато от нищото на мъглата пред мен изплува силует на дребничко момиче. По- яви се някак виновно, скрито протегнало ръка. Нали знаете, сякаш някой ви подава ръка, за да ви поздрави, но държи ръката си близо до тялото си и сякаш я крие. Почти се блъсна в мене.
– Господине, моля Ви… моля Ви за два лева. Два лева, поне два лева! – почти изстена то, без да изчака реакцията ми.
Обикновено заобикалям подобни персони. Премного са в големия град. Момичето обаче не се махна и настойчиво препречи пътя ми. Тогава я погледнах. Чиста руса коса, скрита под нахлупена снежнобяла плетена шапка. Правите коси се спускаха по също така бял шал. Късо зимно шушляково яке. Зелено и чисто. Бял вълнен клин, който сякаш вече не е по мярка на слабичките крака, обути в кафяви шушони. Облеклото ѝ беше чисто, но някак измачкано. Сякаш е престояло дълго време в гардероба. Като че е извадено съвсем преднамерено за случая. Опитала се да запази поне някакво достойнство пред самия акт на просия. Протегната ръка в ръкавица тревожно трепереше. Не, направо се тресеше.
Взрях се в лицето. Сякаш ме прониза високо-волтова дъга. Момичето бе младо. Едва ли имаше двадесет и три-четири години. Лицето ѝ беше покрито с дебел слой неравномерно нанесена помада. Беше направила някак несполучлив опит да гримира и очите си. Да, несполучливо. Очната линия просто не бе следвала това, което трябва да следва. А очите… Очите бяха сиви. Мъртвешко сиви. Безиз- разни, гледащи от нищото и в нищото. Сякаш гледаха през мен. Забелязах неволните тикове около устните, покрити с ярко червило, без да следва естествените контури. Веждите също потрепваха без контрол. Над тях – пот, ситна роса. Леко се отдръпнах. Прекалената близост ме смути. Тя направи опит да ме последва, но краката ѝ просто отказваха. Помис- лих, че всеки момент ще рухне.
– Моля Ви! – почти простена тя. – Два лева… само два лева.
– Ще се моля за теб. Бог с тебе! – Вече разпознавах тежката и безпощадна абстиненция.
*
Продължих, но преди да стигна ъгъла, се обърнах. Мо- мичето правеше опити да протегне ръка към всеки минувач. Трудно стоеше. Протегнатата трепереща ръка плашеше минувачите и те я заобикаляха отдалеч.
Свих зад ъгъла. Все пак имах среща с чиновници, ко- ито спазваха стриктно времето за начало на обедната почивка. Не исках да тропнат гишето пред носа ми в 12:00 часа и да чакам цял час, който в петък като днешния можеше да стане и по-дълъг от шестдесет минути.
Уви, гишето хлопна в 11:59 въпреки протеста на чакащия пред мен. Върнах се и поръчах еспресо в кафенето на ъгъла. От масата до прозореца можех спокойно да гледам минувачите, плуващи в мъглата. Загледах просещото момиче.
– Таня ли гледате? – сепна ме гласът на сервитьора, който ми донесе кафето. – Преди две години беше сервитьорка при нас. Мъжът ѝ беше полицай. Убиха го при някаква акция. Таня се пропи, после май… и дрога, нещо. Сега ѝ вземат и детето. Социалните… Момче на 3 години…
– Благодаря за кафето. Моля, и сметката! – спрях го почти припряно. Пет изречения и вече можеш да разпознаеш ужаса от незавършен трилър.
Помолих за кроасан в плик и чаша топло лате. Платих и излязох. Тръгнах право към зелено-бялата топка, свила се в ъгъла на площада, приседнала на стъпалото на църквата. До краката ѝ се стичаше кална вода, събрана от улуците на храма. Когато я доближих, тя само ме проследи с очи. За толкова имаше сила.
– Вземи. Опитай се да го изпиеш. После вземи 3-4 таблетки… – Бутнах ѝ флакон мента, глог и валериана, с който се бях подготвил за предстоящата си среща с чиновниците. – В джоба ти оставям 10 лева. Сега аз те моля – не ги пропивай! Прибери се някъде на топло! Опитай се да поспиш!
Спрях. Усетих безсмислието на съветите си. Какво пък, поне опитах. Опитах се да успокоя и собствената си съвест или колкото беше останало от нея. В града тя май бързо се губи… Сръчках се гузно.
* * *
Вече втори час се мъчех да се отскубна от лапите на трафика, мъглата и дивотията на шофирането в столицата. Едва на Вакарел видях слънце и небе. Опитах се да вляза в ритъма на разумното шофиране. Настроих радиото на ретро станция – да се отърся от лепкавостта на отминаващия ден.
Скоро подминах Пловдив. Влязох в планината.
В късната есен планината е вълшебна. Толкова цветове може само тя да си измисли. И всичките до един – топли. Сякаш се сгрява и сбира топлина за очаквания снежен кожух. Пътят се виеше около оранжево-кафявата огледална река, тук-там завита с почервенелите листа на яворите. Многобройните завои не ми даваха да мисля за друго освен за пътя. Селата в планината са почти безлюдни. Понякога виждах по пътя възрастни пешеходци, незнайно откъде и накъде отиващи. Крачеха уверено, някак достойно. Рядко някой помахваше с молба да го качиш, но всички вдигаха ръка за поздрав.
*
В далечината на пътя мѐрнах дребна фигурка на човек. До следващото село имаше около десетина километра, а вече се смрачаваше. Когато доближих човечеца, спрях. Беше дребно старче. Около осемдесетгодишен, но можеше и да е на повече. Тук, високо в планината, трудно можеш да разгадаеш точната възраст и обикновено винаги бъркаш поне с десетина години. Спрях досами него. Той търпеливо изчака машината да го доближи. През рамото си носеше голяма домашно изтъкана вълнена торба, с цветове досущ като тези на гората. Беше облечен така, сякаш току-що е излязъл от къщи – спретнат, чист, дрехите му стояха изпънати като излезли преди малко изпод ютията на старателна домакиня.
По нищо не личеше, че на 10 километра няма населено място. Очите му бяха живи, аха – и нещо ще ме пита. Беше гладко избръснат, а над устната му стоеше едва загатнат добре поддържан мустак. Каскетът му беше леко килнат настрани. Я имаше, я нямаше петдесет килограма. Цялата му фигура излъчваше необикновена живост и доброта.
– Качвай се, дядо! Добра стига! Закъде си? – някак си покровителствено и по градски го заканих.
– Благодарско, момче! От Белица ида, за Вълчан дол съм, ама окъснях. Денят рано свършва вече. Бях на гости на мой набор. Заедно ергенувахме и служихме в казармата. Не го бях виждал от 2 години… та да се видим… Па и да пием по една ракия, да се раздумаме, че то колко останахме.
За кратко помръкна погледът му, но само за кратко.
– Ми ти, не си от тъдява, кат та гльодам1. Па не съм те и вижда̀л. Кина2 правиш тука?
Вече разбирах диалекта на местните. Трудно, но с мерак.
– Ветеринар съм, дядо.
– А, сине, че то хайванчета3 не останаха. То… и хо̀ра не останаха в тоз помъчен край – някак срамежливо добави човечецът.
– Как те викат, Аго? – рекох да му се докарам, че и аз вече знам това-онова от този край. „Аго“ по този край нари- чат по-възрастните мъже, а „инга“ казват на жените в знак на почит и уважение към годините им.
– Ааа! – засмя се от душà старчето. – Аго Мечка ми викат – рече и не ме изчака да се засмея, но аз и не закъснях. – А че каква мечка си, Аго? – прикрих усмивката на лицето си, докато палех цигара.
Старецът явно беше свикнал и без да го подканям, сам разказа историята си.
– Аз, сине, съм на осемдесет и девет години. Бях учител. Ама то навремето имаше деца. Седемстотин ученика имаше в училище. От цялата околия. Идваха чак от Ардино. Учеха на две смени и спяха в пансиона, дето сега е база на университета. Учех ги на история. После, като се пенсионирах, станах пазач в пансиона. Имаше там и зоокът със сърнички, две лисички и една мечка. Мечката я хранеше Митко. Делията му викаха. Ама един ден на мечката нещо не ѝ харесала храната. Уловила го през корема и го задърпала. Захапала го за гърба. Митьо беше голям, як. Ама и мечката – силна. Мечката го гризе, Митьо реве… чудо! А аз – сам. Па се сетих, че бубайко4 ми беше думал как да се вардя от мечка, коги ида с овцена… Па я фатих5 за мекото под корема. Тя изрева и га пусна. Тъй го отървах Митьо от мечката. После курбан сторихме и тъй ми остана името – Аго Мечка… – не без гордост се засмя старецът.
И без да ме чака да отговоря, продължи:
– Иначе съм водар6. Говоря с водата. Тя ми казва къде е, а аз градя чешми. Четиридесет и три чешми съм направил. И сега ходя, ама вече малко взе да ми тежи. Унуката ми помагаше… Но хвана гурбет с баща си, сина ми. Сега няма кой и градината да обърне… Тъй ще е… – потъна някъде Аго Мечка. По очите го разбрах…
– Дъщеря ми се помина. Девет години болна лежа. Не помогнаха ни доктори, ни билки, ни ходжи. Досущ като в песента. После и бабата се помина без време. Живот… – въздъхна и изтри скришом влагата в очите.
Не попитах за песента. Знаех, че са тежки, кахърни песните на планината.
Пътят стана стръмен. Колата монотонно качваше баира завой след завой. Скрих се зад волана. Като чиновник зад монитор на компютър. Шофирах престорено вторачен, избягвайки всяка неравност на пътя. Чаках да премине не- ловкото мълчание. Дядото затананика. После тихичко запя. Бавно редеше тежките думи, взрян в планината:
Оти ми плачеш, бубайко, оти ми сълзи преливаш…
Как да ни плачем, дъщеро. Как да ни сълзи преливам.
Га са е пролет пукнала, всичко са е разлистнало.
Дружките ти са ожениха, пък ти си болна легнала.
Пък ти си болна легнала, равнички7 девет години.
Мълчи, не плачи, бубайко, и я ще се оженем.
На широка поляна в черната земя, длибока8.
Минута време, а ми се стори цяла вечност тази песен.
Не трепна Аго Мечка. За миг само ми се стори, че изчезна.
Сля се някъде с думите. Преживя ги. Но само за миг. Погледна ме. Смигна ми. Тупна ме бодряшки по рамото.
– Ветеринарен доктор, значи, си. Бравос. Смел си, да знаеш! Да живееш в тази планина се иска кураж… и честност. Ката ден е изпитание. Младите не устискаха, ама… и те свят искат. – Прозвуча ми като упрек. Но не беше.
– То и моят син е по гурбет, Аго – заизвинявах се някак.
– Ееех, сине… тоя край е видял всичко. И хубаво, и лошо. Когато е било турско, са ни взели вярата. Нашето село е било последно и не турци, еничари са вилнели тука. Последно в Долащир и Въртево сме я пазили. Сума народ са помъчили. Сеч е било и кръв, но сме оцелели.
Кроткост, достолепие и гордост имаше в гласа му.
– А ти какъв си, Аго? Тук съм отскоро. Срещам – има да се турчеят.
Старецът се обърна и кротко ме погледна. Очите му бяха като извори. Лицето – спокойно:
– Аз знам какъв съм, сине. Не се кахъри! – Погледна някъде в планината и продължи: – После, като почнали войните, нашите мъже три години все на първа линия срещу турците ги държали. Казали им, че ако ги пробият, ще ни вземат пак земите. Деветдесет души от селото жертва сме дали на Одрин, Дедеагач и Еникьой, ма не са дали пробив. Запазихме се. Жените вдовици с по 6-7 деца и къща опра- вяли, и тютюн гледали. Всеки помагал с каквото може. Къща да направят, ниви да посадят, тикли9 да прередят, курбан да сторят, хоро да поиграят, поминал се да оплачат. А сега, като ида в Пловдив при снахите, нищо не разбирам. В блок живеят, не се знаят, не се поздравяват. И сме разделени… Един бил такъв, друг – онакъв… Уж е мирно, а то като на война. На, виж селата! Все едно бомби са падали…
Пътя и него виж, като нива… Училището – празно. Покривът тече. Ще падне. Тука казваме: „Капка бигла10 бута“. А падне ли училището – няма я вече държавата. Сега в село църква градят. То ни е църквата на нас – училището. Няма ли деца…
Отнесе се нанякъде старецът. Сякаш се страхуваше да продължи. Сякаш се страхуваше да не пророкува нещо, което да се случи на момента. Мълчах и аз. Та нали и аз съм от поколението, позволило да се случи това, за което говореше Аго Мечка.
Стискам кормилото и пуша ядно. Пътят се разшири и се откри чешма.
– Ей тази чешма аз съм я градил – оживи се спътникът ми. Водана съм фатил11 чак под Енихан баба. Лед студена, чиста и жива. Спри ми до нея! Погледай я, виж я! Гиздава като кичило12. Види я каква е! Чунки13 е облякана със салтице14 и има фесче15. Слез, пипни я, умий се, пийни си – засия Аго Мечка.
– Тук ще сляза, пък нагоре – пеша. И да ме потърсиш! Тука всички ме знаят. Ще ти хвана дамар и ще ти направя чешма. Чиста вода да пиеш и да ме споменаваш. Благодарско и айде – със здраве! Да ми дойдеш на гости! Мед и дюли ще ти дам… – пъргаво се приготви да скочи от колата.
Спрях. Загледах чешмата. Погали я дядото. Бяла, спретната. Горда. Стои сама на пътя. Клоните на дъбаците се свели над нея. Листата я накичили, нагиздили я с цветовете на топлата есен. Водата, изобилна и искряща, тече от чучура ѝ. Наведох се и наплисках лицето си. Жива вода… Погледнах нагоре. Аго Мечка пъргаво качваше пътеката. Сякаш бързаше, закъснял за някъде. От време на време спираше, оглеждаше планината с мъгливите долове. Поглеждаше гората и минаваше покрай лесковите храсти, протягаше ръка към листата, сякаш да ги погали, сякаш да им каже, че си е дошъл, и после пак продължаваше нагоре. Продължаваше!
Отпих от свежата струя чиста вода. Чиста и пълна с живот… Като Аго Мечка.
1 Гледам.
2 Какво.
3 В случая – стока, животни.
4 Баща.
5 Хванах.
6 Човек, който намира и „лови“ вода.
7 Цели (девет години).
8 Дълбоко.
9 Каменни плочи. В Родопите често се ползват вместо керемиди, както и за печене на месо, риба, тесто и др.
10 Елемент от арматурно желязо, който служи за изграждане на бетонни стени и колони.
11 Хванал.
12 Руно на овца, коза.
13 Нима, мигар, като че ли.
14 Горна женска дреха, характерна за Родопите, в ярки цветове и извезана. В Загражден се нарича и „хърка“.
15 Част от женска носия за глава. Изработена е от атлас с нанизани пари (треперушки).
Из „Срещи“, Валентин Баров, изд. Gaiana, Русе, 2022
Валентин Баров
