СТАЯТА – поема от Рени Васева

_1

В септемврийското утро
пердето,
подредило дипли
грижливо,
прилича на орган,
а в стаята църква
слънцето свири
с огнени пръсти
щастлива мелодия.
Климатикът приглася,
тактува успешно,
една муха
забръмчава
като някаква грешка
в регистъра.
Разпознавам
игривия флирт
на автобусите,
одрезгавели
от толкова пушене.
И се заслушвам
в гласовете
от нашата кухня.
Гъргори щастлива
машината за кафето,
твоят глас спори
със телевизора.
И ето, притихва светът
в една пауза тишина,
колкото да чуя
сърцето си.

_2

Календарът от стената
ме поглежда
с тридесет, вторачени
във мен, надежди.
Всеки септемврийски ден
е зрънце, късно лято,
слънчева цигулка,
спомен за едни звезди
в очите и килим
от бягащи светулки.
Мрак припада
и се крие по ъглите,
в календара
се изтриват дните ни.
Двамата със паячето
скришом
пак плетем, плетем
в душите си
тънка мрежа от мечти,
надежди…
Докато не дойде
в тъмнината
твоята ръка
позната-непозната
и разкъса
тъничката прежда.

_3

Тишината в стаята
предизвикваше думите.
Те отекваха
в старомодни редици.
Бяха моята музика,
любовта ми на птица,
неспособна
да напусне гнездото си.
Ти ме блъскаше
с думи, крещеше
и плачеше.
Аз бях вкопчена
в настоящето.
Тишината в стаята
ми беше познатото,
светът отвъд нея
ме плашеше.
Полети, полети!
Ще загинеш със мене!
Чувах думите
в самотата ти.
И усещах в съня си
как лека-полека
растеше силата
на крилата ми…

_4

И ръми по асфалта,
и плаче в прозореца,
аз се взирам и чакам,
какво друго да сторя,
ще предам на следобеда
двете вафли в чинийката,
на кафето каймака,
петънцата от сладкото,
малиново сладко,
нездравословно,
закупено в Лидъл,
дори не погледнах
колко е-та съдържа.
И дъждът поприхлопва
в ламарината, пее,
на прозореца вляво
избелява пердето
вече трета година,
в този сумрак е сиво,
но всъщност е синьо,
а в диплите, спуснати
почти до земята,
плуват риби,
танцуват русалки
и кораби оцеляват…
Но аз съм Титаник,
а ти си застанал
почти до вратата.
Поглеждам към теб
и късове лед се разбиват
направо в душата ми…

_5

И е петъчно някак,
с предчувствия разни,
не просветва луна
и небето е празно.
Във стаята влизат
сенки от мрака,
а в нищото някой
вече ги чака.
Ти мълчиш старомодно
аз съм паяче в ъгъл,
твоите ниви са плодни,
моите – вече овъглени.
Тази вечер сме заедно
просто случайно
в тази стая, на края
на квартала отчаян.
Тази вечер…А утре,
щом вдигнем пердето,
ще засветят в очите ни
прозорците, дето
чужди думи се чуват
и чужди решетки
се провиждат, а хората
май че са в клетки.
Ти ще тръгнеш със мрака
и сякаш изгубен,
аз ще чакам със паяка.
Пенелопа от „Люлин“…

© Рени Васева