СТЕФАН МАЛАРМЕ – ЛИЦЕТО НА СИМВОЛИЗМА – редакционен обзор

18.03.1842 – 09.09.1898

Стефан Маларме, роден като Étienne Mallarmé на 18.03.1842 г. в Париж, Франция е един от най-великите френски поети, сред вдъхновителите на литературния символизъм. Поезията му се отличава с изисканост и музикалност. Сред най-известните му произведения са „Следобедът на един фавън“ и „Гробът на Едгар По“. За първи път е преведен в България от Гео Милев, който публикува през 1915 г. на незавършената му поема „Иродиада“ .

Макар името му да е всеизвестно, информацията за него у нас е оскъдна. Години след превода на Гео Милев, отделни произведения на Маларме са включвани в общи издания, посветени на френската поезия, като „Френски поети“, съставител Пенчо Симов /от поредицата „Световна класика“/, 1978 г., „Френски поети сюрреалисти“, съставител Стефан Гечев, 1987 г. и др.

„Стефан Маларме. Поезия“, второ, преработено и допълнено издание с подбор, предговор и превод от френски на Кирил Кадийски, изд. ИК „Нов Златорог“ е достъпен в интернет. Кирил Кадийски помества в края на книгата и подробна биографична справка за житейския и творчески път на поета – „Живот в дати“.

Умира на 09.09.1898 г. във Вюлен сюр Сен, Франция.

---

СТЕФАН МАЛАРМЕ – статия на Гео Милев

Всемирната поезия не познава друг учител, около когото с искрено страхопочитание да са стояли събрани всички поети на едно младо поколение, заслушани в пророческите му думи: както някога, във времената на великите учители – Буда, Платон, Исус, Апостолите. Среда, салон Маларме: забулен от дима на своята знаменита лула – неговите бавни думи са разкривали видението на едно ново изкуство: откровение на бъдещето.

Името Маларме е – епоха и начало: епохата на символизма; началото на постигнатия художествен идеал.

Делото на Маларме е – дело и желание: неговата поезия и неговата естетика. Делото на Маларме – стихове и проза – е устрем на неговото желание към образа на абсолютната поезия – абсолютното изкуство.

Поезията на Стефан Маларме е възвръщане на художественото творчество към първоизточника на всяко творчество: космосът и космическите елементи: идеите. Неговите поеми чрез нагледни образи, съчетани от звук и видение – довеждат душата непосредно пред лицето на Безкрайното. Тук има и „декаданс“, и „мистика“. Бялата и здрачна поезия на Стефан Маларме е може би най-благородният израз на всеки „декаданс“ (декаданс на реалността под мистичния шум на бляновете!).

Живот и Дело са едно у Маларме: художественото видение.

Видението е бяло изваяние. Красота сред прозрачност. Безплоден метал – безстрастно злато; безплодно:

– злато девствено, без мирис,
в жестокия свой блясък, в свойта бледност,
едни с мраза безплоден на метала. –

„Идеята за девствеността“ – логичен плод на еклезиаста и всяко обезверяване на действителността – крие в себе си смисъла на изкуството; нещо повече: на всеки висш живот: безплодно, безцелно: Съм. Битие без социално приложение:

Абсолют:
– Нито искам аз
човешко нещо – мрамор аз. –

„Идеята за девствеността“– презрение на всяка материална действителност – се доразвива и слива с идеята за смъртта: последната безплодност, последния абсолют. Това е образът на живота у Маларме – и образът на изкуството. Животът и изкуството са едно: красота в себе си – и една тяхна цел: смърт в себе си.

От това гледище диалогът „Иродиада“ е средоточие в поезията на Маларме, образно формулирана в стихотворението „Prose pour Esseintes“, което един критик (А. Тhibaudet) нарича l’art poetique на Маларме. В диалога „Иродиада“, в идеята за девствеността, са включени всички художествени извори и всички елементи на художествено творчество, от които Маларме създава своята поезия: изискаността на стиха и езика, склонността към старинното, любовта към жилището със старите мобили (и бягството от живия лазур на външната природа) и най-сетне: самовластието на словото в поезията, като единствен път за постигане на стилизиран художествен ефект.

Простолюдната легенда на Маларме е стилизирана в епитета „тъмен поет“ (un auteur difficile). Това казва Емил Фаге, Брюнетиер заявява, че „не можал да го разбере“, а англичанинът Edmund Gosse се „мъчи“ да го разбере… Маларме е „тъмен поет“ за ония, които не могат да видят – и искат да видят в художественото произведение само известен факт. За Маларме обаче – от художественото гледище – е презряно намерението на художника – поет, живописец, музикант – да изобрази в своето творение веществения факт; не факта – а смисъла, душата на факта: идеята.

Това – по примера на музиката – той иска да изобрази само чрез едно истинско художествено средство: словесния образ; Словото – като съчетание на известно пластическо видение (понятието) и самият звук (музиката) на словото.

Съчетанието на ред такива словесни образи създава (материализира като видение) идеята. Така че: една поема на Маларме изглежда като произволно съчетание на много откъслечни – без видима логична връзка – словесни образи, които обаче тънкото чувство – интуицията – свързва в едно цялостно видение: словесен образ на една идея. Художествената техника в поемите на Стефан Маларме е основана, така да се каже, върху музикалния закон на контрапункта; защото по друг начин не може да се изрази – или събуди – известно видение из кръга на Абсолютното.

*

Към тази (мистична в основата си) цел е бил насочен устремът на Маларме. Неговото дело е борба за завоюване на тази цел: поемите му, а също и естетическите му статии. Те – естетическите статии на Маларме – не са тълкуване на „тъмната“ му поезия, а – борба за своето изкуство: борба за неговото освобождение из оковите на слепия веществен реализъм. В критическите статии на Маларме се намират златни букви за всяко антиреалистично изкуство.

Затова Стефан Маларме стана средоточие на оная литературна школа, която излезе в открита борба срещу реализма – плод на материализма на XIX век: Символизма – а днес, когато тази школа не съществува вече, остана – Маларме – като първоизточник на цялото съвременно изкуство – тласък на неговото сегашно и бъдещо развитие. Безбройните школи в днешната поезия и живопис, събрани под общото име „Експресионизъм“, черпят от Маларме сила за своя устрем към общата, последна цел на изкуството: постигнатия художествен идеал.

Гео Милев  /15.01.895 г. – 15.05.1925 г./

СТЕФАН МАЛАРМЕ – поезия

ВИДЕНИЕ

Луната беше тъжна. Блудящи серафими,
през сълзи, с лък в ръката, в покоя на незрими,
цветя изтръгват, ронят из морни виолини
въздишки бели над цветя лазурносини.
– Деня на твойта първа целувка благославям,
мечтите ми – в тях скрити мъчения долавям –
опиваха се мъдро с парфюма на печали,
които биха щедро, завинаги отдали
беритбата от Блян на жадното сърце.
И аз блуждаех, бавно, с отпуснати ръце,
през улицата пуста, когато в миг пред мене,
със слънце във косите – предвечерно видение –
съзрях те аз – и мислех, че виждам мойта фея,
която отминава над сънищата златни
на моето детинство, с усмивка, и пилея
сняг от букети бели – звездици ароматни.

превод Гео Милев

ЛАЗУР

На вечния Лазур сияйната насмешка
потиска – сред цветята тъй чезнеш отмалял –
поета слаб, проклел и дарбата си тежка
в безплодната пустиня на земната Печал.

Аз бягам – но къде? – и чувствам как в душата
наднича по-досаден, по-страшен в тоя свят
от угризение… Коя ли нощ развята
да хвърля – жалка дрипа – връз присмеха злорад.

Мъгли, настъпвайте! Размятайте парцали;
с унила влажна пепел от студ и мрачина
оловните блата на есента засяли,
схлупете пак над всичко таван от тишина.

И ти – излез навън от Лета с блатна тиня,
о, Скръб, и с тия бледи тръстики и калта,
в небето затъкни отново всяка синя
огромна дупка — дело на злобните ята.

И още! Тъжните комини с всички сили
да бълват дим, да вдигат студен летящ зандан
от сажди, с ужаса си черен ослепили
и слънцето – болника безкръвен, изтерзан!

Небето – мъртво е! О, земна твърд – опора,
забрава дай за всичко – и Грях, и Идеал –
на мъченика клет, потеглил към обора
с човешкия добитък, глава на завет сврял.

А щом и моята глава е пуста – в нея
е кухо като в празен буркан от евтин грим! –
не ще натруфя аз скърбящата идея
и ще зова с прозявка съня невъзмутим.

Уви! Всесилният Лазур – аз чувам – пее
в камбаните. Гласът му кънти, мой дух злочест,
и с живия метал ни стряска и пилее
победата си злобна – о, синя благовест!

Лети в мъглата той и днес, от меч по-точен,
агонията твоя сече; какъв абсурд –
да бягаш в своя бунт безплоден и порочен!
Обсебен съм. Лазурът! Лазур! Лазур! Лазур!

ЗАПРОЛЕТЯВАНЕ

Болнава, тъжна, пак се справи пролетта
със зимата — сезон на чистото изкуство,
и в мойто същество с унила кръв, без чувство,
в прозявка дълга се разтяга леността.

Сред черепа ми здрач безцветен леденее
като в запуснат склеп, с вериги окован,
и скитам натъжен след своя смътен блян
в полето, дето сок се пени и лудее,

и падам, подивял от тръпен аромат,
и легнал ничком, гроб копая за мечтата,
загризал топла пръст под люляк с дъхав цвят,

и чакам повален скръбта да отлети…
Лазурът над плета се смее и зората
от цъфнали ята със слънцето цвърти.

превод Кирил Кадийски

редакционна статия