СТЕФАН СТАМОВ – В ПАМЕТТА НИ

20.09.1920 – 26.11.1995

ПОЕЗИЯ

ПРОЩАВАЙТЕ, РИМИ

Прощавайте, рими,
че крача през вас.
Животът ме погна с гладни камшици
и нямам минута покой…
За тоя живот
опитах да ревна от мъка,
светът да ме чуе,
но тежка ръка
залости устата с юмруци.
На злобата подлия вик
премина през мен.
И аз
едва се изправих с душа,
по-чиста от бистра вода,
вековната мъдрост прозрял…
Прощавайте, рими,
за мирни години
сте вие родени…
Аз толкова имам да кажа,
а нямам минута покой…
Животът ме гони със сатанински камшик
и злото дебне
зад всеки завой.

ЗОВ

О, братя, мислещи разумно,
от други светове!
Ще чуете ли моя зов?
Аз викам колкото ми глас държи,
на всякакви вълни…
Ослушвам се и чакам…
Отникъде ни звук,
отникъде ни отклик, нито вест!
А знам,
че някъде сред тоя звезден лабиринт
и вие като мен
контакти търсите
/на всякакви вълни/
и тръпнете в тревожна самота!
И докога ли, докога… ?

ЗИМНИ СОНЕТИ

И аз мълча, и ти мълчиш,
кът дивен – думи са ненужни,
когато твоите елхи –
на бял килим цветя вълшебни –
и твойте борови гори
искрят от скреж, в мъгла обвити!
Та кой би смял да оскверни
със думи белите покои?
И ти мълчиш, и аз мълча,
но като в приказките слушам –
опит от твойта красота –
легендите на вековете
и свойте тайни доверих…
Кът дивен – звуци са ненужни.

ДВУБОЙ

Нощта премина с гръм и вой
и мракът най-подир отстъпи,
сразен в гигантския двубой,
от облачен порой окъпан,
раздран от огнени стрели!
А там, над здрачните балкани
кръжило пурпурно сияй.
И облаците избледнели,
стълпени сякаш полк след полк,
пълзят едвам в парад победен
пред своя пълководец Феб.
И там… разпалени от гняв,
в безкраен низ летят на изток
за нова среща със нощта!

ПО ПЪТЯ НИ КРАТЪК

По пътя ни кратък
навъсена пролет рида
и нейде нататък
гневи се, пробляска, гърмя!
А ние се смяхме
и пламък в очите горя,
и в него открихме
на другата пролет лика!

Без обич дните са ненужни
светът е празен и студен!
Две любещи очи ми стигат,
две нежни любещи очи
и никога не ще попитам
дали към ада пътя води,
или към звездни висини!

Очите тъжно замечтани
и миглите като крила
над два безбрежни океана
понесли нежните мечти,
копнежа, тихата печал
и полъха на пролетта!

Стефан Стамов