ЗА ЛИЧНОСТТА И ТВОРЧЕСТВОТО НА СТЕФАН ЦАНЕВ – есе на Габриела Цанева
Личността и творчеството му са преплетени с личността и творчеството ми. В деня на раждането си получих първия си подарък от Стефан Цанев – един дебел бележник с черни кожени корици и посвещение: „На моята племенница Габриела – да се записва всичко, което е казала, измислила и направила…” Мама водеше този дневник доста рехаво, но обичахме да го четем – сядахме една до друга, тя го разлистваше и… От изписаните страници излизаха цели дни, които не помнех, или случки, които ни разсмиваха… Искаше ми се белите страници да са по-малко – струваше ми се, че някак животът се губи, ако не е записан.
Когато пораснах, започнах да записвам всичко, което „съм казала, измислила и направила” – от тези мои ученически и студентски дневници се родиха първият ми роман – „Треви под снега” и сборникът с есета и стихове „Реши се и ще си свободен”… После започнах да пиша направо на компютъра, но продължавам да държа около себе си бележници с дебели кожени корици, в които няма много бели страници.
*
Когато бяхме деца, с братовчедка ми Анна играехме на рими и синоними. Чичо измисли играта на рими, а мама играта на синоними. Обикновено Анна печелеше играта с римите, а аз със синонимите – и до днес римите не са ми любими, нищо че се наричам, а и започнаха да ме наричат „поет“… Защото не римите правят поезията, макар още да има спорове по въпроса.
Ако някой, обаче, си мисли, че Стефан Цанев не го бива в римите, защото пише поезия в свободен стих – греши, много го бива. Тук ще цитирам едно негово стихотворение, което не е много известно, но е много поучително за онези, които пишат и обичат поезията:
ОТРАЖЕНИЯ
Предавам се! Загубих сили…
И влизам – победен и тих –
във четвъртитите килии
на кла-си-чес-кия стих.
И ето – примирен и примерен –
за нечие оскъдно творчество
аз търся точни сочно рими,
макар да питам:
– За какво?
Читателят забравя римите,
обърква ямба със хорей,
обърква твойто с мойто име,
кой – мъртъв е
и кой – живей…
А не по-зле от вас аз мога
да дрънкам рими,
срички да броя,
въпросите на своята тревога
в редици
/в колко, моля?/
да строя,
да пея за щурци и за светулки,
да подражавам на кавал,
да спя до привечер от скука
и да твърдя, че не съм спал
от безпокойство за онези,
които много малко спят
и не говорят за поезия,
защото я творят.
Стихотворението е включено в една от ранните му стихосбирки –„Хроники“, изд. „Български писател“, С., 1965. Дълго я търсих в библиотеката, за да го препиша – малка, оръфана книжка, с много семпла корица и автограф: „На Надя и Цачо и Габриела – от чичо Стефан“.
Върху по-късните му книги се намират и по-интересни послания, като:
„В тези години адски –
четете ме на сърбохърватски!“
Или любимото ми:
„На брат ми
и неговите дами –
изповедта ми!“
Обичам книгите с автограф – не са безлични присъствия, а – приятели. Не знам кога започнах да мечтая да пиша автографи. Вероятно, било е преди да осъзная, че първо трябва да напиша и издам книгите, върху които да ги пиша.
*
Иска ми се да продължа с темата за римите, но ще го направя по-нататък в изложението. Тук е мястото да вмъкна темата за писането, по-точно – за писането на поезия.
През 2005 г. Стефан Цанев издаде една малка книжка, „Ars Poetica“ или „За поетическото изкуство. Най-незабелязаната от всичките му книги. Може би защото целевата аудитория се оказа недобре преценена.
Тази книга не е учебник, нито учебно помагало за писане на поезия (както знаем, училище за поети няма). Поради което, който се мисли за поет не я чете, защото си мисли, че няма какво да научи. Един казва, че е „от Бога създаден такъв“ – да лови божественото слово и като рупор да го тръби сред простосмъртните… Друг казва: „Аз съм свободен, правила не спазвам – роден съм да ги нарушавам!“ (как ли да нарушиш нещо, което не познаваш?!). Трети пък ги спазва толкова, че чак се удушава… А който не е поет – за какво му е нужно да чете как се пише поезия, или пък как се чете и преценява.
През 2005-та аз вече бях издала първата си стихосбирка „Догонвам бягащия ден“ и сборника с есета и стихове „Реши се и ще си свободен“ – сигурно затова автографът върху книжката гласи: „На Надя и Цачо – правила се учат лесно, на свобода не може да ни научи никой“. Не съм включена в посланието – дали защото е преценил, че вече правила не ми трябват, щом съм се научила на свобода?!
Аз не мислех така – прочетох книгата на един дъх и многократно. През годините често отново и отново я разлиствам. И тук ще споделя онова, което считам най-ценно и полезно за писането и възприемането на поезията (oтделно от това кой ти разказва що е то поезия – литературен теоретик, или един от най-талантливите съвременни поети). В Ars Poetica то е разделено в три части – „За техниката на стиха“, „За поетическия език“ и „За мисията на поезията“.
В първата се говори за ритъм, метрика, рими – класически и съвременни и за стихосложения. Във втората – за фонетика, синтаксис и метафори. А в последната – чрез 13 есета се повдигат повече въпроси, отколкото отговори се дават по теми, вълнуващи всеки творец (и човек) – енергията на поезията; за затъването в тресавището; за играта, наречена изкуство; за таланта и за труда; за смелостта и за истината; за реалността и за оптимизма; за възрастта и за авангарда; за славата; за чуждото мнение; за политиката; за властта; за свободата; за душата на човека…
Позволявам си следващите цитати, защото те са концентриран израз на онова, което може да се каже „за личността и творчеството“ му. И защото ще са полезни за читателите на списанието.
„Ритмичните стъпки, сричковата дължина на стиховете, групирането им в строфи, системата на римуване, видът стихосложение – всичко това определя метриката на едно стихотворение.“
„Римата, като всяко излишно нещо, трябва да бъде съвършена, иначе няма право да съществува“.
„Строфата е най-видимият белег за съвършенството на класическата поезия. Еднакъв брой на стиховете, еднаква дължина и еднакъв ритъм на всеки съответен стих във всяка строфа и еднакво разположение на римите – това е безмилостното изискване.“
„Тук е мястото да спомена за така наречените бели стихове – стиховете без рими….. Липсата на рими дава свобода, обаче изисква компенсацията им с вътрешна музикалност, силен ритъм и сгъстена мисъл… Но за това ще говорим, когато стигнем до vers libre и до свободния стих“.
„Първата основна мярка в мерената реч е сричката. Съчетанието на различен брой ударени и неударени срички образуват ритмичната стъпка ….. Втората основна мярка на мерената реч е стихът. Обикновено той се пише на един ред и се определя от броя на сричките в него, от повторението на еднакви ритмични стъпки, от съчетанието на различни ритмични фрази (думите, които се изговарят на един дъх)– или от нищо не се определя. Тези четири възможности стоят в основата на четирите вида стихосложения – силабическо, силабо-тоническо, тоническо и свободен стих.“
„Свободният стих не е нов, не е модерен – съществувал е той още от времето на древния Шумер и Египет…“
Vers libre е стихосложение без определен ритъм, без определена дължина на стиховете и без рими…..
Под свободен стих аз разбирам свободното използване на всички стихотворни форми, на всички поетически и словесни средства…“
„Свободният стих е свободен от догми. Свободният стих е гол – като гола жена: ако е красива, дрехите са излишни.“
„Свободният стих не се отказва разбойнически от класическия стих – писах аз и тогава, през 1962 г., в манифеста си „Защита на свободния стих“. И тук се крие драматичната разлика между можещите и неможещите да пишат класически стих. Неможещият да пише класически стих никога няма да успее да напише истински свободен стих….“
*
„Езикът на поезията са думите. Какво обаче са думите?“
„Всяка дума сама по себе си е мъртва и еднозначна, тя оживява и придобива друг смисъл в съотношението си с другите думи.“
„…думите трябва да придобият лице, си-реч – да станат образи. По това езикът на поезията се различава от нормалния език…“
„Може да усвоите до виртуозност техни-ката на стиха, може да се научите да употребявате майсторски поетическите изразни средства – това ще значи, че можете да пише-те стихове, но това още не значи, че тези стихове са поезия.“
„Да изтръгнеш от думите повече, отколкото е прякото им значение – това е всъщност целта и силата на метафората“.
А сега – да продължим с римите.
Една от тях се заби като пирон в главата ми отдавна, в онези времена, когато почти 10 години нищо не бе отпечатано от Стефан Цанев, а поезията му се разпространя-ваше на магнетофонни записи… Търся стихотворението написано, за да го цитирам, но не мога да го намеря и ще перифразирам, защото тази рима определи живота ми – „Циклотрон – как искам поне с един електрон от окото си да надникна…” Поисках – как поисках, поне с един електрон от окото си да надникна в света на високите енергии на микрочастиците, който лежи в основата на всичко и който определя представите ни за света, за живота, за произхода и развити-ето на Вселената… Този стих ме накара да изучавам структурата на материята и веществото, той ме тласна към точните науки, към химията и първата ми професия…
И едно стихотворение…
АЗ СЕ ВРЪЩАМ НАЗАД, 69 ГОДИНИ НАЗАД –
Швейцария, Берн, влизам в бюрото за патенти и питам:
– Тук ли е експерта 3-та категория Алберт Айнщайн?
Извинете, че ви създавам главоболие –
изобретих перпетуум мобиле!
– Така ли, казва, колега?
Аз пък открих формулата на вечното
движение –
перпетуум мобивето на вселенния кръговрат:
Е=mc2.
Което ще рече,
че: енергията на всяко вещество е равна
на масата му, умножена по квадрата
от скоростта на светлината.
От което следва, че всеки грам вещество крие в себе си 2000
милиарда пъти повече енергия
от енергията, която отделя
същия грам при пълното си изгаряне.
/Оказва се – малко е да гориш, Яворов!/
Маститите физици, начело със знаменития Рьонтген,
трошат от смях епруветките в своите добре обзаведени лаборатории:
– Фантасмагории!
Има бог и Нютон. Колкото по-тежък е юмрукът
и колкото по-бързо се движи към твоята челюст,
толкова повече зъби
ще ти бъдат избити –
това го знаят всички бити.
Вечен закон!
Ний сме реалисти, материалисти, ние сме трезви, разумни
логични – физици,
а не лирици –
лигави и мъжествено знаем,
че сме риби, хванати на законите в здравата
мрежа!
Айнщайн свири на цигулката си върху кривия покрив на планетата
и се смее срещу звездите:
Да, според всички закони е невъзможно, но идва един невежа,
който не знае
срещу законите рита…
И прави откритие!
РS
Вие ми приличате на коне,
които разчитат само на своята механична
сила, обявявайки я за единица мярка на силата.
Защо търсите енергията само отвън – потърсете я вътре:
вътре
във веществото
вътре в атома,
вътре в ядрото!
Из „Хроники“, изд. „Български писател“, С., 1965
През същата тази 1965 г., издателство „Наука и изкуство“ публикува авторската книга на Айнщайн „Теория на относителността – популярно изложение“. И тя с доста семпла корица – един ръбест кръг и една изкривена около него отсечка… Доста късно схванах, че това е стилизирана илюстрация на прословутото потвърждение на Общата теория – наблюдаваното отклонение на светлинен лъч, предизвикано от гравитацията на Слънцето. Прочетох я рано, толкова рано, че не ми се стори странна и противоречаща на ежедневния опит (явно, опит още ми е липсвал). Да кажа, че остави „дълбок отпечатък върху съзнанието ми“ е малко. Нищо не може да се сравни с това да четеш автентичните думи на Айнщайн, с които обяснява фундаменталните сили и взаимодействия, които ни заобикалят. Започнах да съизмервам всичко с Айнщайн…
И всичко изглеждаше дребно и незначително. Всичко изглеждаше вече направено.. А Айнщайн зае мястото на „Бог и Нютон“…
Баща ми се грижеше да не си създавам кумири – вероятно, защото той беше първият и положи доста труд, за да се саморазвенчае. Един ден простичко ми каза: „И Айнщайн е човек, и той е грешал“. Тогава ми разказа за космологичната константа – изобщо не се впечатлих. Тогава ме атакува по друг начин: „Знаеш ли, – казва – че моят учител по физика в гимназията, и на чичо ти, е бил студент на Айнщайн?“ Е, това вече свърши работа, приземи кумира ми. Но направи и нещо друго – и до ден днешен се чувствам духовен внук на Айнщайн.
Искам или не искам, теоретичната физика е част от същината ми и стана такава и чрез цитираното по-горе стихотворение, и чрез общата относителност, прочетена „от първа ръка“.
*
Въпросите без отговор, онези – за произхода на живота и Вселената, за структурата и еволюцията на материята, за липсващите измерения, за онова, което е „отвъд“ са част и от моята поезия. Но, освен тези въпроси, на които отговора търсим чрез науката, философията или религията, съществуват и други, които често също са без отговор, но отговора трябва да търсим в себе си и онова, което наричаме съвест.
С цялото си творчество, Стефан Цанев търси тези отговори и когато ги намери, представя ги чрез думи: поезия, публицистика, драми… Дори в „Български хроники“, изтъкана върху фактологията, авторовият глас звучи високо и чисто (вероятно затова книгата е толкова четена, за разлика от учебниците и монографиите по история).
Интервютата със Стефан Цанев, излъчени в ефир, или публикувани в пресата, се превърнаха в отправна точка в системата ни за ориентиране в ставащото около нас.
Хулен и обичан (понякога прекалено) той дълго бе поетът – мерило за честност.
Чрез поезията му първо открих науката; едва по-късно станах чувствителна към бунта срещу статуквото в обществото… бунта срещу тоталитарната власт. Във всеки ред на неговата поезия могат да се разчетат кодовете на конфликта със съществуващите порядки и воля за съхраняване на личната свобода. И може би най-яркият пример са тези няколко реда:
АЗ ПИТАМ
Аз питам:
когато сеете страх‚
за да пожънете преданост – това не е ли фашизъм?
Аз питам:
когато превръщате истината
в продажна метреса – това не е ли фашизъм?
Аз питам:
когато от думичката „свобода“
се чува само да-да-да! – това не е ли фашизъм?
Аз питам:
когато върху своите лъжи слагате
маската на всеобща мечта – това не е ли фашизъм?
Аз питам не само онези‚
които го вършат‚ но и тези‚ които мълчат!
1972
Десет години след написването им, до-като четях „Фашизмът“ на Желю Желев, те още ярко звучаха в главата ми. И, без да питам, получих отговори (може би повече, отколкото исках) – идеите се разпространяват по-ефективно чрез поезия, отколкото чрез научни публикации; веднъж родени, идеите променят света… идва момент, в който идеите умират… и мъртвите идеи могат да служат на мръсните цели…
БАЛАДА ЗА СИНЯТА ПТИЦА
Късно,
бе есента на века,
внезапно,
като минзухар изпод земята
излетя
синята птица!
Издигна се над нас
високо,
високо –
навъзбог!
Отдолу
ние я гледахме
замаяни.
Тя ни привличаше,
като възкресение.
Размахахме ръка
и аха-аха –
започнахме да се отлепяме от земята,
от бита, от страха.
Преодолявайки робската гравитация
полетяхме над нея!
Ний бяхме свободни!
Ний бяхме свободни!
Над нас птицата пееше –
синята птица!
Синя като небето,
синя като смъртта.
И ние летяхме след нея:
все по-високо!
Все по-високо!
*
Но, о, Боже!
Защо замлъкна синята птица?
Защо песента й
се превърна в грачене?
Защо размахва
все по-тежко крилете си?
Описва
все по-унили кръгове
и слиза
все по-ниско
все по-ниско…
/И ние след нея:
все по-ниско,
все-ниско…/
Накрая синята птица
падна на земята
като прилеп,
подмамен от камък.
/И ние – след нея./
Когато се свестихме,
повдигнахме
мъртвите й криле:
под тях
гъмжеше от кърлежи.
Те продължаваха
да смучат
последните й капки кръв
и се надвикваха:
-Аз съм синята птица!
– Аз съм синята птица!
Народът безмълствува…
Из „Птици“, изд. „Жанет-45“, Пл., 2005 г.
Стихотворението е предпоследно в стихосбирката „Птици“, издадена през 2005 г. Не бях съгласна. Нито за това, че птицата е паднала, нито за кърлежите под крилете й… Не всички, които крещяха „Аз съм синята птица“ бяха кърлежи… Не всички, и не тогава…
Но синята птица все пак умря.
И е жалко, че днес кърлежите, които се впиват в мъртвото й тяло се опитват да раз-махват препарираните й крила и – държейки се за тях да продължат маскарада на демокрация.
Жалко е, че като общество позволяваме това да се случва.
И е тъжно, много тъжно е, когато видим как, рано или късно, всеки се поддава на манипулации и заплахи, всеки се продава… или се предава. И е отчайващо, когато осъзнаем, че, рано или късно, това може да се случи и с нас.
Габриела Цанева
