СТИХОТВОРЕНИЯ – Жузе Жорж Летрия
І. РАЖДАНЕ НА СВЕТЛИНАТА
10. Que não arrefeça…
Да не намалява в нас
ни светлината, нито огънят
и закъснелият глад,
чрез сянката на умората в очите,
да не се отказва нивга вкуса на плодовете,
ни трескавата жажда на устните.
Така се извършва всичко, любов,
съобразно това, което се обича,
че тялото, проснато от опиянение,
не познава покой, ни уплаха.
Рисува ме в покоя на керамичната украса
с моя профил на птица среднощна
и върху гръдта ми поставя началото
на празничните кръгове на пръстите,
татуирайки островите около сърцето.
Измъкни се, забави се в стиха,
о, огнен миг на едно откровение!
И когато се обръщаш, то е винаги
с едно обещание за тръгване,
а когато тръгваш, то е винаги
с предвещание за хаос, с опасение
в ясната вода на погледа. Остави се
на обичта беззащитна,
за избавлене на душата!
(От кн. Capela dos Ócios, p.58
Параклис за отдих, стр. 20)
II. УДАРИТЕ НА ЖИВОТА
EM LUGAR DOS PASSAROS
ВМЕСТО ПТИЦИТЕ
Вместо птиците нежни
виждам гарвани и техните сенки
скосени в полята, отличната линия
на хоризонта воден. Освобождавам се
трудно от връзки и образи,
които преследват ме тъй безпощадно
и чувствам солта да ранява очите ми
с абсолютния бяс на морето,
и как наоколо набитите колове,
настръхнали, измъчват ми тялото,
подобно стрели, изпратени в сърцето
воюващо, смъртно да бъде ранено.
(O Fantasma da Obra, 1973-1993, p. 92-93
Духът на творчеството, стр. 23)
III. ИЗПИТАНИЯ И ПРЕОДОЛЯВАНЕ
22. Nasci destinado…
Родих се, отдаден на нощно безсъние,
на изумление, което следва откритието,
силната болка, която предшества съня.
Превърнах нощта във мое старание, мое убежище,
във нея съм горд и съзнателен,
тъй както посветените само могат да бъдат.
Не вярвам, че реалността
някой път негодува срещу мен.
Аз имам със нея договор нощен,
сериозно съгласие, налудно разбиране.
Реалността е мускул опънат,
който ме притиска и събужда:
покрива я светлинният прах на звездите.
Тя е съзвездие и корабокрушение.
Цялата светлина се губи във нея,
както мъглата се изпарява на сутринта.
( От кн. Actas da Desordem do Dia, p. 21
Протоколи от дневното безредие, стр. 31)
IV. ДУШЕВНО РАВНОВЕСИЕ
30. AS MOEDAS DO SONHO
МОНЕТИТЕ НА МЕЧТИТЕ
Малката дървена кутия
пази монетите на мечтите
с вълна като изображение
и вечерния зрак за разменна стойност.
Като нищо ще ви кажа, че те са
моето припомнено богатство
срещу приливите на нещастието.
За месеци изстрадах всичко,
което човек може да изстрада:
траур, отчаяние, жажда.
Детството висеше на косъм,
радостта ми бе хваната с огнена кука,
като тези, които използват корабокрушенците
и моряците на възраст забравена.
Само един миг трае всеки усет за щастие.
Зад тези отвесни планини
се намират пак моята къща и гласът
на децата, и досадните гости.
Тази тераса, откроена в лазура,
в някои мигове превръщам във моя империя.
Летях във времето, в което се побира полетът
на птица гмурец, докато целуне водите.
(От кн. Variantes do Oiro, 60
Варианти на златото, стр. 39)
VI. ДУШЕВНО ВЪЗДИГАНЕ
53. Meus irmãos…
Мои братя бяха през вековете тези благородници
от Севиля, от Кордова, от Дамаск,
тези, които страдаха от бялата страст към дюните
на това крайбрежие, парещо от слънцето на
равноденствията,
ранено от солената стихия на приливите, тези които
измерваха висината на небесните тела с лунна педя
и в мълчаливата страница на изчисленията
подхвърляха най-разтърсващи и страшни съмнения,
тези, които носеха в устата неприятния вкус на кръвта
от власт, еднаква със звездите, изпълнена с починали
и с безкрайни затвори край морето.
Това е жалка, лицемерна история,
която ги назоваваше неверници и ги пращаше да чупят
с железни удари онези „азулежуш”* на техните мечти,
геометрични и тихи, имитиращи полета на чапли.
/*Цветни керамични плочки, изобразяващи исторически и други събития, и пейзажи./
(От кн. O Fantasma da Obra, стр. 68-69
Духът на творчеството, стр.64)
VII. УМЪДРЯВАНЕ
65. Por vezez, meus filhos…
Понякога, мои синове, най-добре е за родината
да бъдем далече от нея, за да можем по-добре
да я обичаме и мразим, по-добре да бъдем
забравени от нея,
отколкото да си я спомняме с желание. Как бих
могъл да ви обясня това по начин да не ви натъжа,
нито да ви направя враждебни към земята, която
ви е дала език и име, и памет, и носталгия?
Аз бях капитан на кораби, мореплавател сред
хиляди звезди
в нощта на моретата, а сега аз се губя на земята,
смутен от много любов, която не съумявам да
задържа,
от желание, което не смея да призная,
от страх да не се стопи във мен светлината на гласа.
(От кн. O Profeta do Orvalho, стр. 27; Пророкът на росата, стр. 74)
VІІІ. ВГЛЪБЯВАНЕ
71. Ó minha patria…
О, родино моя, опиянена от дъха на море,
как ти прибавяш към моите болки и моята треска
една друга болка, толкова скрита, интимна,
която не смея да произнеса, нито да опиша.
Това е болката да съм тежест на това, което правиш,
това е мъката да зная, че съм глас на твоя глас,
макар да те чувствам неспособна да разбереш
дори една дума от това, което пиша.
Това е най-голямата трагедия на поета,
роден с първичната светлина на един век,
изграден сред конвулсиите на машините.
Как бих искал да можеше да се облечеш,
да се украсиш, да ме очароваш
с цветовете на моя стихотворен възторг!
Но ти онемяваш и ставаш саркастична,
когато ме видиш с рибарския плащ,
изпънат над моя античен бастун,
да сричам аз римите на моето разочарование,
което болестта ми превръща във рана летална.
(От кн. Nobre: O Livro da Alma, p. 10;
Нобре: Книгата на душата,стр. 80)
82. A IDEIA DE CÉU
НЕБЕСНАТА ИДЕЯ
Озарява ме отдавна все небесната идея,
тя огромна е като сакрална книга
и непристойна като полет сляп,
и неопитомена като предчувствие за безкрая.
Осветих аз другата си половина,
произнесох забранените слова,
които палят пламъка посред мъха
и възпламеняват кухината на камък издълбан.
Във превратностите на съдбата
се пречиства господството на словото,
докато в неговите звучни алвеоли се изпълни
тайнството на съвършенството и вечността.
Обещавам, един ден ще замина с гъските
към последната родина на заточените от съня,
пътешественик, когото невярата осакати,
гост безжалостен, когото самотата
е осъдила на мъка, прошепвана от заточението.
Вече век отлага се във книгите ми
отговорът на въпросите жестоки, тежки,
а едно хилядолетие ми говорят за други богове.
Във сплавта на бонза аз затварям
драмата последна на паметта за древните,
кодирана сред прах във ръкописите на живото море.
(От кн. Manuscrito do Mar Vivo, p. 58);
Ръкописът на живото море, стр. 91)
П.П. Всички стихотворения са извадени от поетичната антология A RODA VIVA – Живото колело, автор Жузе Жорж Летрия, превод Сидония Пожарлиева, ИК „Славяни”, 2008.
Жузе Жорж Летрия
Превод и подбор: Сидония Пожарлиева